Димитър Къцарков e хебраист и докторант по международни отношения. Специализирал е в Университета в Хайфа и в Йерусалимския университет, Израел. Работил е в посолството на Израел в България, Министерството на външните работи, Израелския център за наука и култура в България, както и във фондация „Orient Occident” по програма на Съвета за човешки права на ООН в Мароко и Египет. Към момента развива частна консултантска дейност за старт-ъп компании, търсещи реализация на пазарите в Близкия изток и Африка. Автор на редица медийни и научни статии.
– Г-н Къцарков, в новата американския стратегия за сигурност е отделено място за Европа и в частност – по-малко, за региона на Балканите. Как външната политика на САЩ, която се описва в тази нова доктрина, ще окаже влияние върху региона и България в частност?
– Моят прочит и анализ на тази стратегия се фокусира върху това, че очевидно САЩ използва някаква форма на поучителен тон спрямо Европа и Европейския съюз. Това беше подчертано и в последното интервю за „Политико“, което Доналд Тръмп даде.
Това, което може да се направи като заключение, по отношение на Европа, е, че те (САЩ, бел. ред.) виждат Европа, която заема важно място във външната политиката на САЩ, но и като място, което е като най-големия страх на MAGA-идеологическата фракция на републиканците, която е овладяла и външната политика на САЩ.
Виждаме, че те говорят за „цивилизационно изтриване“, за това, че до 20 години Европа няма да бъде същата. Докато ние виждаме, че в същото време Европа, и в частност, големите държави – тройката Германия, Франция и Великобритания, правят всичко възможно максимално бързо да изградят една независима от САЩ система, която да може да поддържа и Украйна в тази война.
САЩ наблюдават Източна Европа и, в частност, държавите на Балканите, като клиентелисти, а не като съюзници. Конкретният абзац, в който това се посочва в стратегията, говори за продажбата на военна техника и за някакъв вид стратегически диалог. За тях обаче основните играчи в Европа остават като че ли по-скоро тези режими, които те идеологически възприемат за свои партньори. Говоря за все по-пълзящия авторитаризъм, който е в Унгария, дори и правителството на Вучич, макар че то беше засегнато от санкциите срещу „Лукойл“, но там са преките интереси на зетя на Доналд Тръмп – Джаред Къшнер.
Виждаме, че България като че ли няма централно място в Източна Европа за САЩ. Това подчертава и последната визита на заместника на държавния секретар у нас – не е на високо ниво разговорът. Има и нещо друго – от януари месец у нас няма посланик на САЩ. Никой не говори за тази тема.
Тоест, виждаме едно неглижиране на България във външен план. Тук, в региона, САЩ желае да работи с по-големи партньори, може би и Румъния, в частност, където помним изявленията на президента Тръмп по време на президентските избори в страната и подкрепата на САЩ за кандидата Джордеску.
Това, което е притеснително в тази доктрина на САЩ, е, че те говорят за много сериозно вмешателство в делата на Европа. Става въпрос за една подкрепа на идеологическите режими и това, което прави впечатление, е, че езикът, който се използва в този документ, е много повече идеологизиран, отколкото стратегически.
Това буди притеснения в ЕС, това надгражда речта на Джей Ди Ванс от февруари 2025 година в Мюнхен, където той говори същите неща, които сега са в основата на настоящата концепция.
Така че, в Европа можем да видим процеси на забързване. През 2026 година има избори във Франция, правителствата на Стармър и Мерц ще бъдат до крайна степен изправени пред проблеми, особено в Германия, където се връща законът за мобилизация. Във Великобритания пък виждаме нарастващи протести.
Ако САЩ наистина реши да се впусне в някаква форма на хибридна подкрепа към свои поддръжници, като Найджъл Фараж във Великобритания, Бардела във Франция, AfD в Германия, Орбан, можем да видим една промяна в политическия пейзаж на Европа, който не е задължително да направи Европа по-силна, с оглед на все по-засилващите се и неизбежни преговори в Украйна, които предстоят.
– Може ли да се каже, че с тази стратегия е извършена своеобразна подялба на света? Тези „острови“ на MAGA-подкрепата в Европа са в същото време и острови на подкрепа към Москва – там има ли някаква разделителна линия?
– Тази приемственост към Москва не бих я нарекъл „любов“, а по-скоро желание за някаква форма на неутралитет. Повечето от тези десни режими смятат, че мнозинството в страните им не желае Европа да е във война. Това е, между другото, един от козовете, които Путин използва в тази война. Той знае, че в ЕС нямат мандат водене на военни действия в Украйна и това е една разделителна линия, която много добре се експлоатира и от САЩ, и от Русия.
Тук не става въпрос, ако случайно Бардела и други крайно-десни партии спечелят в тези държави, дали ако дойдат на власт ще се впускат във войни, а става въпрос по-скоро за това, че ще изолират Украйна. Ако Украйна утре падне, не се знае дали тези провокации няма да се насочат към други държави. Например какво пречи на Путин да удари едни балтийски републики, при положение, че, ако му бъде даден такъв карт-бланш и Украйна бъде поделена, той ще получи вяра, че чл. 5 на Договора за северноатлантическо сътрудничество няма да бъде активиран.
Тук е големият въпрос: искат ли да воюват европейците, или не? Този въпрос започва все повече да тежи на тези политици в Европа и тази несигурност, който идва от Запад, този изявен изолационизъм, сме го виждали и друг път в историята на САЩ. След Първата световна война САЩ започва с тази политика на изолационизъм – има една поредица от президенти, които до 1941 година, за които Европа си е Европа, САЩ си е САЩ.
Виждаме, че САЩ са се фокусирали върху изчистване на навлязлото китайско влияние в „задния двор“ – Латинска и Централна Америка. Те искат да се укрепят и в основата си тази доктрина е изцяло неореалистка, стъпва на концепции на хора като Джордж Миършаймър и Хенри Кисинджър.
От десетилетия САЩ изграждат една стратегия, в която основният враг е Китай. За тях Русия е придатък на Китай, който те искат да отвържат. Вече се говори открито, че всички съветници на Тръмп, които са последователи на тази изолационистка школа във външната политика, искат просто да развържат Русия от Китай. Това, което през 1970-те години Кисинджър направи с развързването на китайските комунисти от руските, те сега искат да го направят по техен модел. На мен това ми се струва твърде имагинерно, на фона на силните икономически зависимости, които има между Китай и Русия.
Така че, да, стратегията на САЩ е идеологизирана, но тя стъпва на прийоми от 20 век. САЩ си мисли, че с изолация от света, чрез отдръпване и фокусиране върху основния враг през Тихоокеанския басейн, могат да постигнат успех. Но в глобалния свят, в който живеем, няма как да се откъснеш и да изпаднеш в изолационизъм.
И нещо друго, което прави впечатление, е, че планът на тази доктрина е дългосрочен. Тоест, Тръмп се подготвя за дълго републиканско управление, което не знам дали ще се случи. 2026 година ще се окаже решаваща за това дали тази доктрина ще е изпълни, защото хазартните точки, които те са заложили в нея – а те са дали техните идеологически партньори ще могат да спечелят в държави в Латинска Америка и Западна Европа, ще определят дали тази доктрина ще бъде успешна.
Но това, което е ясно в нея, е, че те искат да променят модела на своите съюзници и искат по имперски модел от 20 век подялба на сфери на влияние и да преначертаят глобалния ред.
– В този документ материализира ли се „краят на историята“, както преди години предрече Франсис Фукуяма? Доколко прогностичните модели на учените, изкушени от науката за сигурността, започват да се проявяват в наши дни?
– „Краят на историята“, в крайна сметка, не се случи по този начин, по който Фукуяма пишеше. Той беше написал своя труд в един момент, в който имаше вариант Русия да се демократизира. Очевидно имаме ново явление – опит за тежък ревизионизъм на световния ред и това се прави основно от държави, които смятат, че през XX век те са изтеглили късата клечка.
Виждаме, че въпреки свободната търговия и възхода на пазарите и технологиите, те не донесоха този край на историята и тази победа на либералния ред, както си мислехме. Напротив, те докараха очевидно нови методи за воден на война и опит за ревизия на този световен ред, който познаваме.
Фукуяма не беше прав за „края на историята“, той впоследствие се опроверга, тъй като Русия започна да променя политиката си спрямо Запада. И днес виждаме, че вече сме достигнали до един момент, в който мислехме, че войните са мираж, но напротив – те са тук и се водят с още по-модерни технологии, отколкото преди.
– Ще ви върна в началото на нашия разговор и позицията на България в тази подредба на света. Само дни, след като беше обявена тази стратегия, един от най-влиятелните политици у нас – Бойко Борисов, заяви твърда подкрепа и към президента Тръмп, и към президента Путин. Има ли у нас такива настроения, които „хващат“ попътния вятър, въпреки всички условности, които посочихте – няма назначен титуляр за посланик на САЩ у нас, посещението на пом. държавния секретар и т.н.? Има ли политически инстинкти, които да хванат това световно течение?
– Да. Борисов се влияе винаги от четири външнополитически вектора. Това са Москва, Вашингтон, Берлин и Анкара. В случая на Вашингтон той има много добър усет на къде подухва вятърът и много е схваната концепцията, която е изложена в тази доктрина. А тя е, че „докато вие купувате технологии и ако бъдете добри клиенти, ние ще бъдем добри производители и търговци“.
За голяма част от българския политически елит, да си в по-скоро търговски, отколкото ценностни отношения със Запада – САЩ и Западна Европа, е за предпочитане. Тук ние стъпваме на някаква форма на политика, при която все повече се четат първичните знаци и не се прониква надълбоко. Първичните знаци, които се дават, са, че, очевидно САЩ иска да има нов подход за диалог с Русия и към този диалог Борисов и сегашното правителство виждат възможност да влязат в онази много добре позната политика на България – тя да бъде балансьор на Балканите.
Много дълго време Борисов искаше да бъде като Вучич, но след като видя какво се случва с рафинериите там – между другото сега това е въпрос, който е наболял и в България, сега ще се търси някакъв диалог с цел клиентелизъм. Това не е нещо непознато, но и за държава като нашата, очевидно това е подходът, който имаме.
Ние до ден-днешен не знаем какво се случва – имаме най-много политици, санкционирани по закона „Магнитски“. Там очевидно се търси някакъв диалог, но ние, гледайки движенията на Тръмп спрямо други държави от Източна Европа, разбираме, че не сме приоритет на САЩ. Но за сметка на това сме приоритетни в очите, за съжаление, на неприятелски държави като Русия.
