Джими Картър, бившият президент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир, почина вчера на 100 години, оставяйки незабравим отпечатък в американската политика, особено след иранската криза с американските заложници, която маркира края на неговия мандат.
След като загуби президентските избори на Роналд Рейгън през 1981 г., Картър се изолира в собствената си партия и стана мишена за смех поради своята прекомерна добронамереност, както критиките го кръщават. Продължително време той остана далеч от политическите събития.
Обаче, след три десетилетия образът му започна да се преоценява, благодарение на призивите за признание на неговия труд като бивш президент, както и на оценката на успехите му през трудните години на управление, по-специално мирните споразумения между Израел и Египет.
Картър, който проповядва по-прогресивни идеи за расово равенство, ще бъде пометен като президент, който постави правата на човека в основата на външната си политика.
Неговата кариера беше изключителна – от военен офицер и бизнесмен до собственик на ферма за фъстъци и президент, той пое властта в период на политическа нестабилност след оставката на Никсън поради скандала „Уотъргейт“.
„Аз съм южняк и американец“, споделя Картър, когато започва своята политическа кариера в първичните избори на Демократическата партия през 1976 година.
Неговото постъпване на поста подбуди надеждите на демократите, които отново контролираха Конгреса и Белия дом след 1968 година.
Първите две години бяха успешни, с по-високи рейтинги от Роналд Рейгън или Барак Обама в началото на техните мандати. Той успешно убеди Сената да ратифицира договора за Панамския канал през 1978 година и укрепи позициите на САЩ по света.
С времето обаче удовлетворението затихна, а неговите грешки се увеличиха след втората петролна криза през 1979 година. Най-известното от т.нар. „години на Картър“ бяха дългите опашки за гориво, които налягаха американците.
През юли 1979 година Картър изнесе телевизионно обръщение, което бе критикувано и обявено за „реч на слабост“, което подчертаваше неговата наивност и песимизъм.
По време на публичните си провали той беше критикуван за липсата на визия, като подчерта енергийната криза и спомена за „невидимата заплаха“ за демокрацията – недоверието към институциите. „Симптомите на тази криза са навсякъде“, каза той с печален тон.
Краят на неговия мандат беше потъмнен от иранската криза, когато около петдесет американци бяха взети за заложници след нападение на радикални ислямисти в Техеран.
През април 1980 година операцията за освобождаването им с хеликоптери не успя, а заложниците бяха освободени на 20 януари 1981 година, денят, в който Роналд Рейгън пое длъжността.
След поражението си Картър и неговата партия се опитваха да забравят трагичното му минало. След него последваха три мандата на републиканци (Рейгън и след него Джордж Буш – старши). До днес малко демократи оценяват наследството му значително.
Във внимателната си биография на Джими Картър, историкът от Принстънския университет, Джулиан Зелизър, подчертава всички „изключително трудни“ обстоятелства, пред които се изправя Картър, като ги определя като предизвикателство, което поставя на изпитание „всеки президент“.
Въпреки това, той акцентира и върху предизвикателствата, пред които Картър, като „нов в политиката“, трябваше да се справи, забелязвайки, че „да бъдеш далеч от Вашингтон беше и дар, и проклятие, и възможност, и отговорност“.
Картър, известен с нерешителността си, доказа, че може да бъде успешен след края на политическия си живот. Наричат го „най-добрият бивш президент“ в историята на САЩ, с иронична усмивка.
На 56 годишна възраст, когато напусна длъжността си през януари 1981 година, Картър, известен с ангажимента си към демокрацията и социалната справедливост, започна ново пътешествие в живота си, пълно с енергия.
Чрез създаването на „Центъра на Картър“ в Атланта, той следи много избори по целия свят. Винаги в движение, се появява в Мексико, Перу, Никарагуа и Източен Тимор, предоставя помощ в Хаити, Кипър и Северна Корея, дори ако резултатите не са винаги успешни.
Картър беше удостоен с Нобеловата награда за мир през 2002 година за непрестанните му усилия за мирно разрешаване на конфликти и за подкрепата му за демокрацията и правата на човека.
През август 2015 година започна лъчетерапия за лечение на мозъчни тумори.
Той обобщава невероятната си кариера с прости думи: „Президентството, разбира се, беше кулминацията на политическата ми кариера […], но животът ми след Белия дом беше по-богат“.
По време на тържество в малката си баптистка църква в Плейнс, Джорджия, той спокойно и с хумор споделя анекдоти от живота си.
„Мислех, че ще умра бързо. Молех се, но не молех Бога да ми даде по-дълъг живот, а да имам достойно поведение преди смъртта. И разбрах, че съм изцяло смирен пред смъртта“.
