Не щеш ли, думата „джентълмен“ навлезе на политическата арена. Мине се, не мине някакво време и слушаме за „джентълменски споразумения“ и дори за „джентълменски писма“.
Това важно ли е? Важно е и дори – много важно. Ако се вгледаме в понятието „джентълмен“ (gentleman, gentil’homme) ще можем да отличим онези неща, които отделят цивилизоваността от варварството. И да оценим риска от хлътване във варварство, което днес носят онези дивашки нрави, налагани от водещите политици на партии като „Новото начало“, ИТН, ГЕРБ и „Възраждане“. Те всеки ден потъпкват джентълменството с цел именно да направят невъзможен цивилизования начин на живот.
Историята на „джентълмен“
Живеем в свят, оформил се в началото на 19-ти век, когато английското понятие gentleman престава да е същото като френското gentil’homme, от което произлиза. И в двата случая първоначалното значение, както се оформя към края на Средновековието, е нещо като „дребен аристократ, земевладелец, с правото да има семеен герб и да носи сабя на публични места“. Ще рече: раждаш се джентълмен и не можеш да станеш такъв, ако си роден сред простолюдието.
Във Франция, тази сегрегация се втвърдява с времето и води до онзи възмутителен отказ на gentil’hommes да плащат данъци (плаща само простолюдието), който дава като резултат Френската революция, отмяната на аристократичната йерархия и кървавото управление на същото това простолюдие. При англичаните обаче още от 17 век започва да си пробива път убеждението, че човек може да е джентълмен не само по рождение, но и „по поведение“. Именно това убеждение е закодирано в известната реплика на крал Джеймс Втори, който отговорил на една придворна дама, желаеща той да направи сина ѝ джентълмен, така: „Аз мога да го направя аристократ; но дори самият Бог не може от него да направи джентълмен“.
В началото на 19 век концепцията за „джентълмен по рождение“ вече доминира в обществените нрави. Тя отваря пред всеки перспективата да се придвижи нагоре, към статута на gentleman by conduct независимо от това къде и какъв се е родил. Тази перспектива за личностно израстване ликвидира в Англия, за разлика от другите европейски страни, необходимостта от напредък на обществото чрез революции, метежи и други резки движения.
Освен че предотвратява тежки социални сътресения, концепцията за „джентълмен по поведение“ поставя основите на онзи цивилизован начин на живот, в който имаме историческия късмет да живеем днес. Причината е колкото очевидна, толкова и подценявана: джентълменското поведение укротява дивите нрави, инак характерни за човеците; и прави възможно те да живеят заедно в мир, а не в постоянен конфликт. Само джентълменското поведение, покрило цялото общество, прави възможно цивилизованото живеене и постигането на общи цели за общото благо.
Имаме достатъчно на брой авторитетни описания на джентълмена, за да можем да си представим как се случва това.
Така например в осмото издание на Британската енциклопедия (1856 г.) четем, че „званието джентълмен може да бъде присъдено на всеки, чиито маниери са израз на определен обем изисканост, деликатност и интелигентност“. Джентълменът, продължава изданието, се отнася към другите учтиво и уважително, не се възползва от техните слабости и не ги насилва да правят нещо, което те не искат.
Най-общо казано, както пише през 1852 година английският католически кардинал Джон Нюман, в поведението на джентълмена „виждаме онази мекота и онази женствена чувственост, които са отличителните белези на цивилизацията“. Образът на цивилизацията не е някакъв полугол мускулест тип, гледащ заплашително света под страшно свъсени вежди. Цивилизацията – това е мек и изискан човек, неповишаващ глас, неспособен да обижда и имащ незаплашителни, изискани маниери.
Цивилизацията – това не е Арнолд Шварценегер, размахващ меч в ролята си на Конан варварина. Цивилизацията е Оскар Уайлд, седнал зад бюро и съчиняващ стихове, облечен за вечеря. С първия не можеш заедно да градиш мирен и удобен живот; с втория – можеш. Затова кардинал Нюман оприличава джентълмена на „удобно кресло или топло огнище, които разпръскват студа и умората“. Основната цел на джентълмена е „да направи така, че всички да се чувстват спокойни и у дома си“.
България и не-джентълмените в парламента
В сегашния, както и в предишните български парламенти, мнозинството депутати не са джентълмени. Най-последното нещо, което биха искали да постигнат, е да разпръскват около себе си мекота, спокойствие и изисканост. Напротив, те са се посветили да правят онова, което според достойния кардинал правят не-джентълмените: „да сътрисат или нараняват умовете на хората около себе си, да произвеждат сблъсъци и спорове без всякакви задръжки, да разпространяват подозрение, отчаяние и обида“.
В българския парламент представителите на анти-джентълменското мнозинство нападат своите колеги джентълмени по коридорите, обиждат ги, храчат по тях, овикват ги, не им дават думата. И най-вече правят нещо толкова отвратително, че то дори не е споменато от големите умове, писали за джентълменството: те лъжат. Подменят истината със собствени измишльотини, имащи за цел – да, познахте, да генерират подозрение, отчаяние и обида. Най-видимите джентълмени в Народното събрание, като например Манол Пейков, са подложени на терор от страна на не-джентълмените, проявяващи дивашко и варварско поведение.
Това поведение се разгръща на арената на политиката и следователно неговата цел е политическа. Не е трудно да се види каква е тя: да бъде направен невъзможен цивилизованият начин на живот и вместо мир и развитие да настъпи война на всеки срещу всеки; а в калабалъка, сред ударите, лъжите и псувните България да бъде отцепена от редиците на цивилизованите народи и да бъде преместена при варварите от дивата евразийска степ, където властват насилието, смъртта, нищетата и злобата.
Текстът е публикуван в Дойче веле. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.
