Вече се наложи клишето, че България е най-бедна в целия ЕС. Но да не забравяме, че в случая страната се сравнява с едни от най-богатите. Затова нека видим колко беден е всъщност българинът.
Класациите редовно ни припомнят, че България е най-бедната страна в ЕС. Уточнението “в ЕС” тук е много важно, защото то подчертава относителността на понятията за бедност – те зависят от хората, с които се прави сравнението. Хубавото е, че България вече се сравнява с едни от най-богатите. И в резултат от това българите не са доволни от факта, че са по-заможни от кажи-речи 6/7 от останалото човечество.
Вярно е, че по повечето измерители, свързани с бедността, България е на последно място в ЕС. Особено неприятно е изоставането ни от Румъния, с която тръгнахме от равни позиции. Но също така е вярно, че през последното десетилетие бедността в България спадна осезаемо. Основният индикатор на Евростат е “риск от бедност и социално изключване”. През последните десет години за България той е намалял от 46,2% на 32,8%. За сравнение: данните за Румъния към 2018 година отчитат 32,5%, а за Чехия, отличника в целия ЕС – 12,2%.
Другият основен индикатор – за сериозни материални лишения, което е по-остра форма на бедност, също е спаднал: от 41,2% през 2008 година до 20,9% през 2018. Интересното е, че между 2017 и 2018 година имаме голямо подобрение на всички индикатори. Например: само за година нашият индекс за сериозни материални лишения се е свил с около 10 пункта. Дано това да е тенденция, а не някакъв временен измервателен шум. Защото въпреки този спад сме далеч от отличниците в ЕС (Австрия, Холандия и скандинавските страни), при които материални лишения на практика няма (само около 1-2% от населението влизат в тази категория).
Как е по света?
Маркс е очаквал глобализацията на капитализма да доведе до пауперизация на средната класа и превръщането ѝ в пролетариат. Нищо такова обаче не се наблюдава. Напротив – има глобално намаляване на крайната бедност (тази бедност спада от над 90% по време на Френската революция до около 10% днес).
Световната банка дефинира като крайно бедни онези хора, които живеят с под 2 долара на ден потребление. В либералните демокрации (и особено в ЕС) такава Дикенсова бедност почти няма. Днес такава няма включително и в България, макар че бяхме изпаднали в тази група по време на фалита на банковата ни система през 90-те години на миналия век.
Средната класа – страхове и реалности
Данните отхвърлят идеята за масова пауперизация, но все пак средните класи в развитите западни общества имат основание да се описват като “пострадали” и дори “обеднели” през последните десетилетия. Това е стандартно оплакване на западния човек, с което вече сме свикнали. Едното основание e, че средната класа се чувства все по-заплашена от “изпадане” в по-долна класа, най-вече заради загуба на работни места вследствие от глобализацията. Голяма част от антиимигрантските настроения, както и критиките срещу свободната търговия и движението на стоки и капитали се мотивират именно с този страх.
Икономическите данни са доста амбивалентни. Едно от последните изследвания на ОИСР се фокусира върху средната класа в развитите либерални демокрации, дефинирана на базата на хората с между 75% и 200% от средния доход за дадена страна. В развитите икономики това са между 50% (САЩ) и 70% (Скандинавия) от населението. За последните три десетилетия тази група е намаляла с 3 на сто (от 64% през средата на 1980-те години до около 61% днес). Спадът с 3% за цели 30 години едва ли може да бъде разглеждан като сериозна причина за страх и несигурност, да не говорим за усещане за страдание. Тук трябва да се има предвид и това: за този период стандартът на живот като цяло се е повишил – в крайна сметка средата на 1980-те са времената преди всеобщо достъпните персонални компютри, мобилни комуникации и интернет.
Изследването на ОИСР демонстрира, че докато субективно все повече хора се “усещат” и самовъзприемат като “средна класа” (над 4/5 от хората в Скандинавия и Холандия), обективно погледнато тя се свива (макар и маргинално). Далеч по-важно е обаче забавянето на растежа на нейните доходи. През последното десетилетие те като цяло стагнират или слабо нарастват, докато доходите на най-богатите 10% от обществото са се увеличавали с по-бърз темп (с 1/3 повече). В резултат икономическата тежест на средната класа е намаляла в сравнение с икономическата тежест на най-богатите.
Като цяло данните говорят, че съвременното “страдание” на средната класа се дефинира най-вече като субективно усещане за растяща несигурност и обективно изоставане спрямо най-богатите няколко процента от населението на развитите държави.
Това, което се случи през последните десетилетия в България, с пълно основание може да бъде наречено “европеизация”. Българинът започва да се отнася към бедността все повече като европеец, а не като човек от „втория“ или „третия“ свят:
1) Икономическият и социалният модел на България води до съществено намаляване на относителния дял на хората, които по европейска дефиниция са бедни. Ако тенденциите се запазят, в следващите десетина години можем да очакваме догонване – ако не на отличниците, то поне на средняците в ЕС. Опитът на държави като Словакия и Чехия показва, че Източна Европа може да е първенец в дисциплината „намаляване на бедността“;
2) Българите все повече “страдат” от заболяването на развитите западни демокрации – нарастването на дистанцията между средната класа и най-богатите в обществото. При нас това се случва дори с изпреварващи темпове: българският Джини коефициент – стандартният измерител на неравенството – е около 40 на сто, което е с десетина процента повече от средното за ЕС. В този смисъл усещането за “притисната средна класа” е при нас по-остро, отколкото при други европейци.
Три грешни твърдения
Нормално е БСП и левицата като цяло да превърнат елиминирането на бедността в свой приоритет. Нормално е и другите партии да имат разгърнати програми по този въпрос. Но при нас дебатът се изкривява силно в популистка посока, най-вече заради следните погрешни твърдения:
– Демокрацията е донесла бедност. Нищо подобно – примерът на Чехия показва, че преходът към демократизация няма нищо общо с бедността. Ние сме по-бедни от другите в ЕС основно заради двата фалита на България през 1990-те и неохотната и закъсняла либерализация на икономиката;
– Членството в ЕС води до нарастване на бедността. Точно обратното – ЕС е очевиден фактор за съществен спад на бедността в страната;
– Неравенството нараства поради масово обедняване. Не, неравенството нараства поради по-ускорено забогатяване на най-заможните.
Тези грешни твърдения възпрепятстват изработването на реални, работещи политики за справяне с бедността. Има и нещо друго, което обаче слабо се разбира. Както при нас, така и в цяла Европа се налага оплакването заради растящото неравенство, без обаче да има желание за преразпределение чрез данъците. Този парадокс се обяснява така: неравенството, което тревожи все повече европейци, е това между средната класа и най-богатите. А вдигането на данъците на средната класа няма да реши проблема. Няма да го реши и вдигането на данъците на най-богатите – най-много те да отидат в чужбина или в сивия сектор. Дори и цялото им богатство да се преразпредели, увеличението за средната класа на човек ще е минимално. Затова “притиснатата средна класа” действа опортюнистично и гласува за политици като Тръмп или брекзитърите, които са далеч от идеите за данъчно преразпределение. И така се получава странният свят, в който всички се оплакват от растящото неравенство, но и един Ципрас сваля данъците.
Оттук нататък
За България най-ефективната борба срещу бедността минава през удържане на европейския път на страната. Място за подобрения има много: задължителен е например необлагаемият данъчен минимум за хората с най-ниски доходи. Постепенното повишаване на качеството и количеството на публичните услуги е другият път за намаляване на бедността. Популистки идеи като сваляне на ДДС за хляба и други продукти са просто лобизъм в полза на определени фирми, който няма да даде ефект върху цялостната картина. А тотална ревизия на данъчното законодателство в посока към силно прогресивна скала няма да намери опора в средния избирател.
Това са общите параметри на проблема с бедността в България. Именно в техните рамки управляващите би трябвало да поемат конкретни ангажименти за позитивна промяна в индикаторите и за продължаващо приближаване към средното за ЕС.
*Анализът е на Даниел Смилов от „Дойче веле“;
*Заглавието на „Екип нюз“.
