Последната година около Ивицата Газа и израелско-палестинския конфликт като цяло се превърна в едно от най-тежките и трансформиращи изпитания за Близкия изток от десетилетия насам. Това, което започна като шокираща атака на „Хамас“ срещу Израел, прерасна в продължителна война, която промени регионалния баланс, изостри глобалните разделения и остави след себе си разрушена територия, нерешени политически въпроси и дълбока морална поляризация.
От 7 октомври до тотална война
Западните анализатори са сравнително единни, че атаката на „Хамас“ срещу Израел представляваше не просто терористичен акт, а стратегически опит за провокиране на мащабен конфликт.
Израелският отговор беше бърз, масиран и безкомпромисен. Военната логика на правителството в Йерусалим бе ясна: унищожаване на „Хамас“ като военна и политическа сила, възстановяване на възпиращия ефект и предотвратяване на бъдещи атаки.
В същото време обаче западните медии постепенно започнаха да поставят под въпрос постижимостта на тези цели. С напредването на операцията в Газа стана ясно, че дори сериозно отслабен, „Хамас“ трудно може да бъде напълно ликвидиран, а цената – в цивилни жертви, разрушения и международна изолация – расте експоненциално.
Хуманитарната катастрофа и ерозията на международната подкрепа
Един от ключовите наративи в западния медиен анализ е именно хуманитарното измерение на войната. Масовото разселване, сривът на здравната система в Газа и ограниченият достъп до храна, вода и електричество постепенно се превърнаха в централна тема, която засенчи първоначалната международна солидарност с Израел.
Докато САЩ и част от европейските правителства продължиха да поддържат правото на Израел на самозащита, общественият дебат в Западна Европа и Северна Америка започна ясно да се измества. Критиките вече не бяха насочени само към „Хамас“, а и към пропорционалността, целите и дългосрочната визия на израелската военна кампания.
Размяната на заложници бе възприета от много западни анализатори като единствения реален дипломатически успех в рамките на годината. Тя показа, че въпреки реториката за „пълно унищожение“, и двете страни остават зависими от посредници и прагматични договорки.
В същото време тази размяна подчерта и политическата слабост на израелското правителство – натиснато от обществото, от семействата на заложниците и от международните партньори.
За „Хамас“ пък това бе начин да се легитимира като преговарящ субект, въпреки тежките военни удари.
Газа без „Хамас“ – но с каква алтернатива?
Един от най-често повтаряните въпроси в западните медии е: какво следва за Газа?
Израелското правителство многократно заявява, че не желае нито да управлява територията, нито да позволи завръщането на „Хамас“. Но реалистична алтернатива така и не беше представена.
Идеи за международна администрация, засилена роля на Палестинската автономия или арабски стабилизационни сили остават на ниво хипотези. Именно този политически вакуум, според много анализатори, превръща военния успех в стратегически риск.
Паралелно с войната в Газа Израел ускори заселническата си политика на Западния бряг – процес, който западните медии разглеждат като системно подкопаване на двудържавното решение.
Одобряването на нови селища и легализирането на съществуващи постфактум създадоха усещането, че докато вниманието на света е приковано към Газа, реалността на терен се променя необратимо.
Това допълнително засили убеждението, че конфликтът вече не е временна криза, а структурен проблем без политическа перспектива.
Ролята на Тръмп и „икономическите илюзии“
Идеите, свързвани с Доналд Тръмп – за икономическо „преосмисляне“ или застрояване и развитие на територии – бяха посрещнати в западните анализи със скептицизъм.
Общият извод е, че икономическите решения не могат да заменят политическите, особено в конфликт, в който идентичността, сигурността и територията са централни въпроси.
Към края на годината примирието бе възприето по-скоро като **умора от войната**, отколкото като крачка към устойчив мир. Западните медии подчертават, че липсва всеобхватна рамка, която да гарантира, че следващият взрив на насилие няма просто да бъде отложен.
Последната година не приближи региона до решение, а по-скоро оголи дълбочината на кризата. Военната сила промени тактическата реалност, но не и стратегическата безизходица.
Газа остава символ на нерешен конфликт, в който липсата на политическа визия е също толкова разрушителна, колкото и самите бомби.
