Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет.
Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ .
Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет.
От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.
Как виждате медийният пейзаж днес. Очевидно е, че хартиените медии си отиват, телевизионната аудитория през последните 5 години също е намаляла с около 30%. Очакваше се електронните медии да бъдат в подем, но те пък са подложени на силен натиск от Фейсбук и други възможности на мрежата. Как виждате развитието на медиите през следващите пет или 10 години?
В лош момент се намираме от гледна точка на медийното развитие. Именно отпреди пет години направихме една международна конференция със светилата в медийната теория, заедно Ивайло Знеполски с неговия дом за науките на човека. Неговата фондация, която се казваше „Демокрацията, болна от своите медии”.
Медиите се превръщат в проблем за демокрацията, те имат много голяма роля въобще за съществуването на либералната демокрация, тъй като за да съществува либерална демокрация трябва да има граждани и гражданско общество. Те я поддържат, а за да има граждани, това значи всеки да може да бъде информиран, да прави свой собствен избор и да си създава мнение по основните въпроси за живота, за социалния свят.
И вече тези мнения да се превръщат в обществено мнение, което в либералния свят управлява управляващите. И това става благодарение на журналистиката. Няма как съвременният човек да си състави мнение по основни въпроси, ако я няма журналистиката, т.е журналистиката е така да се каже една от опорите, ако не главната, на либералната демокрация,на гражданите и на гражданското общества.
И заедно с това, разбира се, тя е подложена на натиск и се оказва, че през последните години тя вместо да помогне на хората да си съставят мнение, успява в много отношения да ги подведе, така че те си съставят мнение, че лъжат само себе си. Както например традиционния случай Брекзит, затова излезе „постистината” като дума на 2016 – а година.
Това създава усещането, че медиите вместо да правят либерална демокрация, те по- скоро започват да работят за частни интереси, които в крайна сметка рушат либералната демокрация и либерализма. И сега сме в такава една ситуация, в която към медиите има много голяма подозрителност, че те не играят за теб като гражданин, а играят за някой друг.
Това е цялостната перспектива, която е свързана и с платформите, за които Вие ме попитахте, т.е с интернет, който се приема по аналогия с традиционните медии и предварително с доверието, че това е медиен традиционен източник, а пък „Фейсбук” е медиен битак. В него има всичко. Той не е медия. В него има и медии, и не медии, и тролове и какво ли не, има и фабрика за фалшиви новини.
И всичко това в момента има инерцията да се възприема, както се възприемат и вестникът, радиото и телевизията, в смисъл с предварително доверие. И заради това хората лесно се чувстват подведени. В това отношение започва голяма трансформация според мен въобще на общественото мислене.
Да престанеш да гледаш на медиите като на нещо сигурно, като на нещо, от което черпиш информация и ти в това отношение си просто бенефициент, възползваш се от него. Затова сега ЕС, както и у нас, централен проблем се превръща медийното образование, затова сега децата, както се учат да пишат и да четат, да рисуват и да пеят, имат предмети, трябва да се учат и да бъдат аудитория на медиите.
Защото все по –трудно е, не е само очевидно занимание, както досега. И е много по –важно от това да се учат да рисуват или да пеят, да могат да бъдат медийни консуматори. Защото не всички в крайна сметка рисуват или пеят, но всички черпят информация от медиите, затова аз смятам, че трябва спешно да започнем да се образоваме в медийно отношение и въобще по – съвсем друг начин да почнем да се отнасяме спрямо медиите.
Предвиждате ли изчезването на медии? Възможно ли е след 5 години да ги няма?
Говорите за традиционните медии. Ще се трансформират силно. Разбира се, телевизията става хибридна в много голяма степен, влиза заедно с интернет, превръщат се в общи платформи. Ще изчезнат медиите в смисъла, в който досега го свързвахме като линейна комуникация.
Линейни и нелинейни медийни услуги, да кажем за нашата аудитория разликата, която е малко специализирана. Линейните са такива медии, в които някой ти подрежда програмата. Вестникът да кажем е линейна услуга , защото ти четеш по страниците, редакторите са ги поръчали, сложили са ги и ти четеш като пасивен консуматор. Така е и телевизията, така е и радиото.
Нелинейна услуга значи ти да имаш достъп до съдържанието и да си избираш какво ти е интересно и когато ти е интересно. И все повече комуникацията ще става нелинейна, т.е няма да стои отзад някаква институция, която да ти подрежда информационната картина. Което пък е нож с две остриета, разбира се, защото това те превръща теб самият в твой собствен програмен директор.
Ти самият трябва да се погрижиш за начинът, по който ще си построиш информационно света и затова пък става много важно да се образоваш още от малък да работиш с медийна информация и да се информираш през медиите. Така че се затваря един такъв кръг.
Ще изчезнат, обаче да Ви кажа следното нещо – сега в момента, журналистиката е силно притисната като професионален статут и въобще като професия. Защото все още живеем във въодушевлението , че всеки може да се информира и всеки може да информира през новите технологии.
Но аз обичам да казвам, че това е като самолечението. Ти можеш да се информираш, както ти можеш и да се самолекуваш, да четеш сам и да вземаш решения, само че както казват лекарите – една запетайка може да те убие. Ако не е в дозировката на лекарите, не е никакво лекарство.
Така че така е и с информирането, много в важно информацията да е събрана и предоставена, според определени професионални правила, не от всеки. Тези професионални правила гарантират качеството на информацията, а качеството на информацията, на друг език се нарича истина.
Затова ние живеем във ситуация на пост истина, т.е това, което ни се струва истина не е произведено и събрано, според технология на производство на истината. Както гледаш един хранителен продукт какво е съдържанието му, по какъв начин е направен, по същия начин е и един информационен продукт. Ние сега много се тревожим храната, разбира се, да не съдържа вредни същества и да е в срок на годност, а не сте страхуваме за годността на информацията.
В този смисъл, достатъчно демократични и плуралистични ли са посланията, които българите получават от различните медии? Или – получават ли българите толкова качествен продукт, колкото французите и англичаните?
Ако съдим по класацията на „Репортери без граници” – не, не получава същата информация.То ние кое получаваме с качеството на развитите демокрации, та ще получаваме информация с това качество?
Но разбира се, им много критики по отношение на „Репортери без граници”, като не ни харесва мястото, на което сме поставени, не търсим начин да се придвижим напред, а да опровергаем самата класация, което е малко детска реакция. Разбира се, свободата на словото не може да се мери в числа, това е доста абстрактно понятие , но при всички случаи показва тенденции.
И тенденциите дълги години беше надолу, а сега е закрепена в най- ниска точка. Сега точно на кое място сме не е толкова съществено. Но ние имаме много по-голяма свобода на говорещите, отколкото на слушащите. Аз правя тази разлика – като свобода на словото не е свобода на говорещите, а на слушащите, в смисъл ти можеш да кажеш всичко в България и винаги ще намериш място, където да го кажеш.
Ако не друго ще го кажеш в социалните мрежи, което са друг проблем. Вие не случайно ги поставихте в началото, че те започват да изземат територията на медиите и да се правят на медии без да се медии, което е един вид комуникативна фалшификация. Но пък и на тях им минава модата.
Ето, полека „Фейсбук” започва да отстъпва на други социални мрежи, мисля, че и на „Туитър” скоро ще му мине модата. Всяко следващо поколение си харесва нови социални медии.
Т.е винаги можеш да говориш, винаги има свобода на говорещите, но далеч няма такава свобода на слушащите, т.е от твоето говорене като журналист и професионалист, трябва да е такова, че аудиторията да си формира собствено мнение. И не собствено мнение, което да я заблуждава нея самата, което да заблуждава гражданите, а такова мнение, което ти да си формираш за своя собствена полза, според твоите собствени разбирания и т.н.
В това отношение свободата липсва и то липсва като ефект на говоренето, като социален ефект и като граждански ефект. Там е ограничена свободата, а не в правото да се изкажеш. Затова има много голяма потребност непрестанно да търсим ефектите. Непример, цялата тази история с апартаментите, това е един дефицит, който се опитваме да компенсираме от това, че говоренето няма ефект.
И сега изведнъж един не толкова важен сюжет по отношение на корупцията по високите етажи на властта, защото не това е корупцията по високите етажи на властта, тя е друга и със сигурност е в съвсем други мащаби. Но обществото очаква някакъв ефект от нещо да има. И затова този ефект изведнъж компенсира липсата на ефект в много други области и така изведнъж същинската корупция се оказа това да си продадеш апартамента на данъчна оценка и да купиш, което крие проблема, а не го показва.
Преди дни излезе доклада на „Репортери без граници”, според който България се нарежда на 111 място по свобода на словото. Този доклад раздели и политизира остро мненията у нас. Имате ли представа откъде „Репортери без граници” получават своята информация и дали тя е достатъчно достоверна?
Съвсем обективен не може да се нарече, аз вече казах, че е трудно да има обективност. Но вижте информацията откъде я черпят? Те я черпят от хора, които работят в българските медии и от експерти, които се занимават с медии, т.е до голяма степен това е нашата собствена представа за това колко сме свободни.
Те не ни я преписват и затова държави, които на нас ни изглеждат много по – несвободни в медийно отношение са пред нас, защото хората, които работят в медийната сфера в тези държави, се чувстват по- свободни отколкото българските журналисти. А пък българските журналисти не се чувстват свободни, пак казвам, не, заради това, че не могат да кажат всичко, което какво мислят, а заради това,че като говорят няма никакъв ефект.
Разбира се, и защото има много силен риск собственикът да диктува съдържанието. Три неща са, които трябва да се направят и ние ще тръгнем стремглаво нагоре в класацията на „Репортери без граници”. Първото и най- трудно е да се намерят регулаторни средства, с които да се ограничи влиянието на собственика върху медията и медийното съдържание. Аз обичам да давам пример, че това да си купиш медия е като това да си купиш болница.
Не можеш да казваш на лекаря: „Няма да даваш това лекарство на болния, защото ми е скъпо.”, тъй като лекарят ще каже, че е положил лекарска клетва и е длъжен да направи най- доброто, за да оцелее пациента. Същото и с журналистите, това , че си купил медия значи, че ако тази медия печели, ти можеш да имаш печалба, но не можеш да кажеш на журналиста какво трябва да направи, защото това могат да го казват само професионалните стандарти и това е неговата професионална етика.
Не случайно професионалните стандарти и етични стандарти в журналистиката е едно и също. Така че има механизми, с които да се пресече влиянието на собствениците върху журналистите. Сега общо взето собствениците гледат на журналистите като на крепостни, на които могат да им кажат всичко. Това е много лошо, второто лошо, което трябва да се поправи са тези фондове по комуникационните стратегии, които се разпределят от министерствата и изпълнителната власт.
Те са важни, те са начин да се финансира информирането на българската аудитория за ЕС, за неговите програми, те помагат за същинската ни интеграция към ЕС, наистина да сме граждани на ЕС, обаче те трябва да се разпределят не от министерствата, които сега изглеждат, че чрез тях си купуват медиен комфорт, а да се разпределят от независим орган.
Трябва да се създаде такъв модел. Третото нещо е да има прагове на концентрация на собствеността и то не само на собствеността, защото вече собствеността не е най- важна в медиите, а в важно как се финансира. Собственикът може да е един, но да го финансира някоя банка и да има много по-голямо влияние върху съдържанието, отколкото собственика и включително да има прагове на концентрация на влияние на медийното мнение.
Защото е много важно да има колкото се мже повече и по- малки медии, като видите една голяма медийна групировка, това във всички случаи е рисково от гледна точка на професионалните журналистически стандарти и е рисково за плурализма на мненията в обществото.
Много хора обвиняват българските журналисти, че създават предимно негативни новини. Така е особено в телевизията. В западноевропейските телевизии не е така със сигурност. С какво ще обясните този български феномен и бихте ли дали някакви препоръки?
Явно имаме повече негативи новини, отколкото имат на Запад, за съжаление. Второ – клишето за журналистите- „Лошата е добрата новина” е вярно и отговаря на журналистическата професия.
Ние имаме склонност да упрекваме журналистите, че много черногледо представят света, всъщност това е тяхната работа, защото те трябва да представят не картината на света въобще,а проблемите в тази картина. Журналистите, аз обичам тази метафора, са нещо като сапьори, те първи трябва да минат през проблемите, за да може аудиторията да е информирана за тях и по този начин защитена.
Информацията е най- добрата защита в съвременния свят. Затова като влезеш в една фотоизложба в раздел „Новини”, ще видиш, че света е касапница- войни, катастрофи, пожари, наркомани и т.н. Естествено, че не е такава наситеността на драматичните преживявания, но такъв е самият фотожурналистически поглед, който се интересува от проблемите.
Аз обичам да казвам а студентите си, че ако в едно лятно утро майките пият коктейли, децата си играят весело на топка, бащите на белот и всичко е много радостно и щастливо – от това не става журналистически материал и репортаж. Ако се окаже, че слаките са били вредни за майките, тогава от това вече става журналистически материал. Защото важен е проблемът. Така че ние не бива да караме журналистите да правят света по- розов. Това е работа на рекламата. В рекламата всичко е по- хубаво, отколкото в действителност е. В журналистиката всичко е по- драматично, отколкото в действителност е, за да може да ни предпази от драмите.
