Безводието в България представлява много сериозно предизвикателство за управляващите и обществото, което може да се разглежда като един от класическите примери за „черен лебед“ – непредвидим и потенциално катастрофален риск, който обаче е съсредоточен в масивно системно пренебрегване на водния ресурс през годините.
През последните дни сме свидетели на нещо, което преди години не бихме и помислили, че може да се случи – Плевен беше сцена на масови протести, каквито градът не помни от години. Причината е системното безводие в региона, като проблемът от години е неглижиран.
С днешна дата той е адресиран към две министерства, които в коалиционното управление са представлявани от социалистите – регионалното и екоминистерството.
През лятото на 2025 г. ситуацията с безводието стана критична в много райони, особено в Плевен, Ловеч, Шумен, Сливен и Ямбол, където над 250 населени места са на воден режим, а засегнатите хора са около 200 хил. души. Основният проблем, както и при миналогодишната суша, се оказват загубите в разпределителната мрежа, които на места достигат 85 процента.
В Плевен водата тече по 2-4 часа дневно, като загубите по водопроводната мрежа достигат 70%, а мъждукащият живот на 100 000 човека зависи от това дали ще завали дъжд.
Другият сериозен проблем с безводието през лятото са ВЕЦ – централите, които се захранват от язовирите и всяка година общини и областни градове са изправени пред криза с полуизпразнени язовири.
При все че България е страна богата на водни ресурси, с планини и реки, проблемът се крие основно в управлението и липсата на воля и компетентност за справяне с предизвикателствата. Водният ресурс у нас намалява вследствие климатичните промени, но той не би трябвало да изчезне, ако мрежите бяха обновени и загубите намалени.
Вместо реални дългосрочни политики, решенията, както сме свикнали, се взимат често, след като кризата е настъпила, а решенията са частични и не предвиждат дългосрочно неутрализиране на проблемите.
В Плевен започват сондажи и програми за подмяна на водопроводната мрежа чак след поредицата кризисни състояния и протести на местните. Това е само временно решение, докато не се построят стратегическите язовири като „Черни Осъм“, които обаче все още не са завършени.
Управляващите често залагат на временни решения – да се издържи до първите сериозни дъждове, да се пуснат сондажи, да се хвърлят усилия върху ремонти на отделни язовири, без да има цялостна и последователна стратегия за намаляване на загубите и модернизация на водната инфраструктура.
Планове и обещания се редят, но все още липсва последователност, което превръща безводието в набор от кризи, а не в решен проблем.
Така проблемът на водата все повече се очертава като „черния лебед“ за България – рисковете и щетите от системното неглижиране на водния сектор могат да се окажат значително по-големи, отколкото изглежда на пръв поглед. Водният ресурс не е нещо, което може да се възстанови бързо при погрешно управление или климатични удари.
Тази криза има потенциал да спре икономическия растеж, да доведе до социално напрежение и да засегне фундаментално качеството на живот.
Време е за истинска смяна на парадигмата – от хаотично гасене на пожари към системни инвестиции в инфраструктура, защита и устойчиво използване на водата.
Това означава не само ремонти на тръби и язовири, а и насърчаване на отговорно отношение, образование и прозрачност в управлението. Липсата на вода у дома вече не може да бъде приемана като временен инцидент, а като аларма за бъдещо безводно, изоставащо и уязвимо общество.
Провалът да се предприемат спешни действия рискува да превърне възможността България да бъде страна с изобилие от вода в мит, а кризата в неизбежна катастрофа, която не може да се прокара по течението с надеждата за следващия дъжд
