Владимир Левчев е български поет, писател, журналист, политик, активист на „Екогласност“ и преподавател в Американския университет в Благоевград. Син е на поета Любомир Левчев. Владимир Левчев е автор на стихосбирки и романи, издадени в България, както и пет стихосбирки, издадени в САЩ. Превеждал е на български стиховете на Елиът, Гинзбърг, Кюниц, Хенри Тейлър, Висоцки, както и „Бхагавад гита“.
– Г-н Левчев, за резултатите от последните парламентарни избори някои анализатори поставят етиката „Още от същото“. Какво показват резултатите от вота – малко по-високата избирателна активност, преразпределението на силите, резултатите за крилата в ДПС…?
– Резултатите от изборите са депресиращи, но напълно очаквани. Дори избирателната активност този път беше малко по-висока, което е учудващо, като се има предвид, че отиваме до урните седми път за три години. Може би някои хора, които са били разочаровани от резултатите миналия път, са решили все пак да гласуват, за да тушират купения и корпоративен вот.
Но ако първата политическа сила, или в краен случай втората, не успеят и този път да съставят правителство – според мен то задължително трябва да е надпартийно и експертно при такава фрагментираност на парламента – трябва да бъде подкрепяно от поне три политически сили, ако това не се случи, рискуваме да счупим демократичната система у нас и да преминем или към президентска власт, или към власт на антиевроатлантически партии като “Възраждане” (има и други по-явно, или по-тайно такива), които ще се опитат да ни върнат в сферата на влияние на Москва.
– Наистина ли разделителната линия и залогът за това да има ли правителство се казва Делян Пеевски?
– Да, така е. Залогът е отсъствието на Пеевски от правителството като участник или като задкулисен постановчик.
Покрай разделението на ДПС стана недвусмислено ясно това, което отдавна всички подозирахме – Пеевски има контрол върху прокуратурата. Съдът му подари името на партията, която той открадна от своя създател Ахмед Доган.
Виждаме също така, че всеки, който застане на пътя на Пеевски към властта, бива веднага атакуван не само с компромати, но с арести и съдебни дела.
Освен това, ако се връчи и държавата на човек, който съсипва всичко, до което докосне – бизнеси, като Булгартабак, партии – като ДПС — сами разбирате какво ще се случи с държавата. Още по време на протестите от 2013 г.
Пеевски и Цацаров бяха виждани от протестиращите, като лицата на задкулисието.
Тогава грозно-глупавото Задкулисие нарече протестиращите “умнокрасиви” жълтопаветници – тези милиционерски епитети се ползват и до сега. А ако продължи да управлява задкулисието, чийто генезис е в Държавна сигурност, но сега зад европатлантическата маска, каквато си е надянал един човек, преследван по американския закон Магнитски — такова прикрито управление ще е може би още по-пагубно за България от откровената, не-задкулисна мутренска власт с улично насилие от 1990-те.
Защото чрез такава евроатлантическа маска на задкулисието се дискредитира самата идея за демокрация и евроатлантизъм. Знаем, че демокрацията е власт на закона. Ако не е власт на закона, ако не се спазва законът и няма равенство пред закона, тя се превръща в анархия.
И тогава, ако се възцари анархия, хората ще потърсят “спасителната здрава ръка” на нов диктатор.
– Често се говори за това, че дали ще има и как ще бъде конструирано правителството зависи от изборите в САЩ. Вярна ли е такава теза?
– У нас винаги, поне от Съединението насам, основното противопоставяне в политиката е било Русофили срещу Западници. Така е и до днес. За Московската пропаганда и до днес основният враг е Вашингтон, както беше по време на Студената война.
А именно московският човек у нас, Костадинов, разпространява опорката, че всички решения в България се взимали в „Посолството“ (не руското, разбира се, а американското).
Но лошото е, че и някои Западници, десни и прозападни политици, или поне десни политически коментатори, споделят мнението на Костадинов. Всичко зависи от “Посолството”!
Бойко Борисов чакал да види какво ще стане с американските избори, за да реши каква коалиция да прави. Дали да играе ролята на пръв приятел на Урсула Фон Дер Лайен, или да се прегърне с Орбан (но първо с Пеевски, разбира се), като приятел на Тръмп и вътрешна опозиция в Европейския Съюз.
Тази идея, че всичко у нас зависи от „Посолствата“, или от някакви чужди сили, е дълбоко порочна. Някакво робско самосъзнание.
Нашите привърженици на Тръмп казват, че той е истинският десен и консервативен политик. Обаче не само демократи, а редица бивши сътрудници на Тръмп, включително висши военни, назначавани от самия него, и редица републиканци, смятат, че Тръмп е фашист, или авторитарист, и е опасен за Американската демокрация.
Но наистина, какво ще се случи на американските избори е много важно не само за САЩ, а и за целия свят. Плашещо е, че Тръмп проявява враждебност към традиционните приятели на Америка в Западна Европа и същевременно демонстрира приятелство с Путин.
Дори говори за налагане на тарифи на ЕС. Каза освен това, че ако той е президент САЩ няма да защитават никоя европейска натовска държава, която не дава достатъчно пари за въоръжаването си, дори ако бъде нападната от Путин.
Това би означавало, разбира се, край на НАТО като съюз за колективна отбрана. Ако не и край на свободна Европа изобщо.
Такава е и мечтата на Путин. Това ли очакват нашите „истински десни“ политици? Тръмп да разруши съюза на САЩ с Европа и да спре за 48 часа, както сам казва, войната в Украйна – като подари на Путин завзетите от него територии?
Разбира се, надявам се, че това няма да стане, дори и ако Тръмп спечели изборите днес (интервюто е взето преди изборите в САЩ, бел. ред.). Но ако стане, ако Украйна бъде подарена на Путин, България е следващата във войната на московския диктатор срещу „Колективния Запад“.
Така че мечтата на някои уж истински консервативни хора у нас да дойде. Мечтаем ли България да тръгне по Орбановата орбита на вътрешна опозиция в ЕС като пази военен неутралитет във войната на Путин срещу Украйна? Това е изключително опасно дори за самото съществуване на държавата ни. И подозрително прилича на мечтата на Копейкин.
При всяко положение, България е, и трябва да бъде, за да оцелее като държава, член на ЕС и НАТО. Но се надявам решенето на Борисов каква коалиция да прави, или просто да ни прати на избори пак напролет с нов служебен министър председател от ГЕРБ, да не зависи пряко от американските избори.
– Парламентът отново е фрагментиран – какво говори тази фрагментация за обществото ни като цяло? Какво би обединило българите?
– Няма нищо лошо във фрагментарността на Парламента. България е парламентарна република с пропорционални избори за Парламент. И това е много добре. Изпуснахме възможността да бъдем парламентарна монархия – като Обединеното кралство или Швеция, или Дания.
Така, че алтернативата на парламентарната република би била президентска република. Категорично не харесвам тази алтернатива, защото в нашите условия има опасност тя да доведе до нов авторитаризъм и диктатура.
Проблемът ни е в това, че ни липсва коалиционна култура, каквато е абсолютно необходима при парламентарната демокрация. А мажоритарни избори за Парламент, каквито имаме например за кмет или президент, биха довели до отпадане на по-малките партии – защото при мажоритарната система първият печели всичко.
Така ще имаме Парламент с две партии, а това би лишило от представителство много хора. Така че фрагментираността не е нещо лошо само по себе си – това е парламентарната демокрация, плурализъм. Но е важно да имаме коалиционна култура. Защото иначе, както става ясно, не може да се състави правителство.
– Виждаме че темите за корупцията, върховенството на закона, неработещите институции, въпросите за еврото и Шенген не са достатъчен мотив за българите, за да излязат да гласуват. Какво би ги мотивирало – нов политически субект и по-конкретно – „президентска“ партия ли?
– Мисля че това, което демотивира хората, е именно честото ходене на избори. Както и илюзията, че ако не гласуваш за никого наказваш партиите.
Всъщност наказваш себе си, защото колкото по-малко реални избиратели избират управляващите, толкова по-сигурно е, че ще ни управляват онези, които са царе на купения и корпоративния вот. Ще ни управляват проводниците на корупцията – меко казано — или просто мафията.
А президентска партия, водеща към президентска република – това би било най-лошия избор. Младите поколения вероятно не си дават сметка каво означава авторитарна власт или диктатура. Но да погледнат Русия! Там има президентска република. В страна така податлива на корупция, като нашата, би било пагубно властта да остане в ръцете на един човек.
Партиите във фрагментирания парламент все пак се контролират взаимно, дори с махленските си скандали. Но позабравихме сентенцията на лорд Актън, която често се цитираше през 90-те: “всяка власт е корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно.”
Не президентска република, а коалиционна култура ни трябва. И обединяване около борбата с корупцията, или т.нар. Модел “Пеевски”. Иначе, слава Богу, мнозинството българи подкрепят евроатлантическата ни ориентация, както и влизането ни в Шенген и еврозоната.
И имаме добри шансове за това, тъй като икономиката ни, въпреки трайната политическа криза се развива добре. Но се опасявам, че ако отидем пак на избори напролет, ако не се състави правителство, зад което стои някакво антикорупционно евроатлантческо мнозинство, демократичната система у нас може да рухне.
