Стандартният коментар за резултатите от изборите в България ( и не само) за Европейски парламент от 26 май гласи, че проевропейската тенденция победи. Това е вярно, доколкото дори БСП и подобните й проруски партии сред класиралите се за ЕП не пледират открито за скъсване с Брюксел. Което, в съчетание с близостта на шампионите от ГЕРБ до техните позиции по редица теми в областта на руските енергийни доставки и проекти, сговора им в противопоставянето на призрачния “трети пол”, колективното им мърморене срещу санкционирането на Русия и прочее признаци на споделена еднаквост, бетонира съществуващото статукво на доминиращата у нас политика на съобразяване с Кремъл, формулирана отдавна от Борисов като “ да не дразним Путин”.
Когато в деня за размисъл преди изборите се ангажирах с прогнозата, че статуквото ще победи отново, бях познал с лекота поради една причина: не беше трудно да се предвиди.
Имах предвид победата на партиите, подсигурили изпращането на депутати в Европейския парламент, постигната на основата на невидимия за мнозина пакт за ненападение между властта и т.н. опозиция по съществените теми в постколониалната действителност в България, която не смее да се опълчи на руската хибридна война и дори да я посочи като заплаха за националната сигурност, освен в един плахо формулиран документ.
Ако използвам любимата напоследък метафора за меда и катрана на предопределения ( според мен) победител Бойко Борисов, употребил ударно в лично качество рекламния потенциал на вездесъщия премиер, идилията на това единодушие в кацата с меда беше нарушена контрастно от лъжицата демократичен български “катран”. Младата коалиция “Демократична България”, в рамките на която оцеляха традициите на “старите” демократични партии ( както биват наричани като контратеза на смятаната все така за млада, но вече 13 годишна ГЕРБ), развали в това отношение статуквото в българското европейско статукво, разграничавайки се ясно от заиграването с Путин.
Справедливо е да се признае, че отделни депутати сред новоизбраните, като Александър Йорданов, не се вписват в проруското подмазвачество. Тъкмо напротив. Но все пак едно е да спечелиш, качен върху платформата на предизвестените победители, друго е да поемеш рисковете да се противопоставиш на ширещатата се московщина със самостоятелна партийна платформа, както направи “Демократична България”.
Ако изключим непоправимата в това отношение БСП, останалите откровено проруски партии в България не просто не успяха да угодят на Путин, а направо се издъниха на евроизборите и в няколко европейски държави – с голямото ( по територия, население и БВП) изключение на Италия, Франция и Унгария. Видя се, че преяждането с рубли по-скоро вреди на лакомниците. Френската националистка Марин льо Пен дори енергично се опита да се освободи от баласта на руската си връзка и явно е успяла, ако се съди по нейната победа.
Крайно десните хрантутници на руската хранилка на Европа бяха разпознати и в България. Избирателите и у нас отказаха да ги възнаградят за явното им обвързване с една империя, която няма какво да (про)даде на България, освен скъп газ, петрол за руския монополист “Лукойл” и безалтернативно атомно гориво. Плюс мънистата с митична псевдоисторическа стойност, на които кълват невежите туземци.
За разлика от монополизма на руския суровинен внос, вносът на русофилщина беше оспорен по безспорен начин по отношение на най-кресливите носители на абсурдния национализъм с руски акцент. От каруцата с троянски кон на Москва изпаднаха традиционни любимци на Кремъл, които превърнаха в свой приоритет в предизборната кампания любовта към чуждата държава. И новият галеник на руското посолство, който вирее сред атакуваната от руското заселване варненска губерния, също удари на камък. Не му помогнаха фашизоидните призиви за разстрел на политическите му противници в България, поради което си остава на дъното на класацията от получени гласове в компанията на батковците си от АБВ и “Атака”.
Опитът на Москва да приложи тактиката на ветрилото и да мобилизира колкото се може повече партийни инструменти за влияние доведе до разпиляване на силите, наети да работят за разделението по този признак в Европа. С основание от години се говори в България за раздробяването на дясното, но и проруското пространство се оказа заразено с този синдром. За един и същи руски кокал се надпреварваха формациите на Георги Първанов, на Волен Сидеров и на варненския им конкурент на този терен Костадин Костадинов. При това избирателят, склонен да се прислуша в техните частушки, имаше алтернатива в лицето на първите 4 партии в класацията на състезателите за ЕП.
Може да се каже, погледнато откъм феномена на съобразяването с Москва, че откровените й последователи загубиха категорично за сметка на гъвкавите победители, мобилизирали хибридната подкрепа на избирателите, за които не е проблем да си искат европейските привилегии в съчетание с поклони към Путин, който се опитва да разбие европейското семейство.
Руската поговорка гласи, че лошият пример е заразителен. Дали Борисов е 100 процента лош в очите на критиците, които не приемат неговата тактика на разкрачване между Изтока и Запада? Едва ли. Но примерът му определено е заразителен за онези, които той нарича “прости”, предлагайки им този сложен вариант на споделено раздвояване. Склонните към конформизъм българи явно са определящата електорална маса, върху която се градят печелившите тактики на всякакви избори. Засега.
Апропо, категоричната победа на “Демократична България” сред гласувалите в чужбина български граждани показва, че има лечение на тази болест. Повече Европа в България означава и повече българи да гласуват като сънародниците си в Европа. Така че проевропейската тенденция по нашите земи наистина е добра новина. Нейното открояване не е въпрос на агитация в полза на една коалиция, която изпраща само един свой депутат в европейския парламент, а е констатация, от която може да се възползват всички политици и партии, които претендират да не са двулични.
