Българските социалисти – трудно равновесие

Мнозина свеждат драмата в БСП относно евроизборите с дилемата „Ке го игра ли Станишев царо (водача на листата)?“ Тук интрига има, но тя е максимум сюжетна линия от втори план. Големият въпрос е накъде ще поемат левите партии с оглед на задаващите се големи предизвикателства – свързани не толкова със самите избори, а главно с процесите след тях. Засега това изглежда главоболие на европейските десни (които управляват в повечето и по-влиятелни страни от ЕС), но скоро мечката ще заиграе и в двора на съседите им отляво.

Разслояването в ПЕС по сакралния въпрос „Какво да се прави (с ЕС)?“ изглежда доста по-слабо изразено, отколкото в дясното пространство. Доминира линията, изразявана прилежно от председателя на ПЕС, че големи реформи не са необходими, достатъчно е пренастройване в духа на познатата социалреформистка традиция на малки стъпки. В общи линии, в тази генерална линия се вписва и БСП под ръководството на Корнелия Нинова.

Не бива да преувеличаваме значението на няколкото дразнещи ПЕС-овското ръководство забежки (относно Истанбулската конвенция, Пакта за миграцията и т.н.), записани в наскоро приетата от Националния съвет на БСП документ „Визия за Европа“. (Не станаха ли множко визиите?) Спазването на евросоциалистическата програмна дисциплина може да е разумно тактическо решение на Нинова, смекчаващо ефекта на конфликта със Станишев. Но зад него стоят други проблеми, които имат предимно вътрешнополитически характер и са от много по-голяма значимост за бъларските социалисти.

Едни скорошни изявления на председателя на ПЕС очертаха възникването на нова линия на противопоставяне, свързана с потенциалното участие на БСП в управлението. Критикувайки косвено засилващите се патриотични мотиви в посланията на БСП, Станишев изложи тезата, че БСП трябва да се обърне към центристки настроените избиратели, а не към „националистите“. А това е дилема, която предполага сложен политически избор. Защото близкото минало и най-вече участието на БСП в управлението на Тройната коалиция дава силни аргументи против подобна теза.

Сложността е налице не заради тактическото колебание между потенциални коалиционни партньори у нас, въпреки че приемането на гледната точка на Станишев тласка БСП към ДПС и може би дори към някои дясноцентристки формации, а отхвърлянето й – към видимо дезинтегриращия се патриотично-националистически сегмент.

Това е въпрос преди всичко на избор на бъдещата европейска и международна политика на левицата, чието значение ще нарасне при евентуалното й участие във властта. Ориентацията към политическия център ще привързва БСП към евростатуквото, търсенето на по-радикални национално-патриотични валенции – към неговите противници. И то не само в лявата част на политическото пространство.

Засега не се очертава влиятелна лява сила (поне в рамките на ПЕС), която да предлага съществени реформи на ЕС, на неговите политики и институции. Но това е слабост, а не преимущество на левия европейски мейнстрийм. Статуквото със сигурност ще бъде променено след изборите през май, не е ясно само доколко радикални ще бъдат първите фази на тази промяна. Ясно е, че ЕНП ще загуби позиции, но очакванията, че ПЕС ще излезе начело просто като запази териториите си, са наивни. Не само защото може и да не се оправдаят, а главно защото днес и в обозримо бъдеще на европейската политическа „борса“ ще се котират високо проектите за промяна, а не за съхранение на статуквото.

В този смисъл засега – поне на думи – БСП следва установилата се в европейската левица практика да се премълчават или подценяват най-острите проблеми. Но по тези проблеми – както вътрешни, така и регионални и общоевропейски –  в истинския им вид, скоро ще се наложи да се вземе отношение. А те са свързани, тъй като един задължителен елемент от визията за България е визията за нашето участие в процесите в региона, Европа и света. Както добре знаем от горчива практика, това участие е далеч от необходимото за отстояването на националните ни интереси.

Скоро ще бъдем край Родос и ще се наложи да скачаме.