Какво всъщност представлява демокрацията? Това е въпрос, който трябва винаги да преосмисляме и внимателно да обмисляме отговора си, тъй като рискът от самоизмама е значителен.
Забелязвали ли сте колко често противниците на демокрацията твърдят, че именно те я представят? Милиардерът Доналд Тръмп защитава свободата на словото и демокрацията от името на американските работници. Бившият офицер от КГБ Владимир Путин се тревожи за демокрацията в Европа, уверявайки, че Русия също е демократична.
Чехите демократично избраха милионера Андрей Бабиш за премиер, израелците редовно гласуват за Бенямин Нетаняху, а турците отново преизбират Реджеб Тайип Ердоган, все демократично. Има хора, които твърдят, че щом народът гласува, значи демокрацията работи. Но дали наистина е така?
Специалистите поставят демокрацията в линейна графика (например индексът на Икономическия изследователски отдел EIU на Economist Group за 2024 г.), признавайки различния статус на пълните демокрации (25 страни) и авторитарните режими (60 страни). Изследователите разглеждат различни модели на демокрация — от пряка и представителна до либерална и нелиберална, и много други.
С толкова много форми, информираният читател може да загуби представа за истинския смисъл на демокрацията — основата на всяка форма или модел, която би трябвало да съществува.
Аристотел в „Политика“ предлага първото разбиране за демокрацията в европейската култура, виждайки я като управление на мнозинството. Той смята, че такова управление може да бъде както справедливо, така и несправедливо.
Справедливото Аристотел нарича полития (термин от старогръцкия, употребяван и за общо понятие за държава), докато несправедливото е просто демокрация или власт на тълпата. Това разграничение е жизненоважно за разбирането на истинския смисъл на демокрацията.
Когато обобщаваме представата си за функционираща демокрация, обикновено споменаваме няколко характеристики: власт на народа (т.е. на мнозинството), разделение на властите, политически плурализъм, редовни и честни избори, защита на правата на човека (не съм пропуснал ли нещо?).
Аристотел описва атинската полития като смесен режим, основан на две различни принципа — демократично и аристократично начало. В тази система има участие на мнозинството, но и управление от аристократите.
Основното гражданско равенство в Атинската република, изразяващо се чрез теглене на жребий за важни длъжности, е съчетано с меритократичен принцип на аристокрацията. Ясно е, че Атинската република е зависела от робството и е изключвала жени и метеки (чуждестранни жители).
Такава демокрация е била селективна, предназначена само за част от обществото, а не за всички. Следователно, тя е непълна и далеч от съвременните разбирания и стандарти.
Модерната демокрация не възниква от античната и я делят две хилядолетия. Тя краткотрайно произлиза от аристократичната природа на представителното управление, което почива на републикански принципи, наследени от римската република, но кореспондира с средновековната аристокрация.
Представителното управление предоставя властта на аристократите, но е необходимо да получи съгласието на народа. С разширяването на избирателните права до всички пълнолетни граждани, мъже и жени, то се трансформира в представителна демокрация.
Но и това не е достатъчно за завършена демокрация. След Втората световна война демокрациите укрепват защитата на правата на човек, вписвайки ги в конституциите си.
По този начин индивидуалните и колективни свободи стават неотменима част от управлението, а демокрациите се определят като либерални, т.е. основани на свободите. Не може да има завършена демокрация, ако тя не е либерална, консервативна или каквато и да е форма, лишена от гарантирани практики на свободите (в множества, включващи не само политически права, но и правото да бъдеш различен, стига да не пречиш на свободата на другите).
В същото време демокрациите стават и социални, включвайки социалната държава в институциите си, която работи срещу неравенствата. Тъй като големи неравенства подкопават демокрацията и водят до убеждение, че този тип управление е лицемерно.
Като обобщим развитието на успешните демокрации, можем да кажем, че те успяват да интегрират различни индивиди и създават условия за мирно съжителство. Те се основават на принципа на толерантността.
Толерантността ни позволява да преформулираме основните характеристики на демокрацията. Власт на мнозинството, но единствено когато зачитаме правата на малцинствата, иначе демокрацията става тирания на мнозинството. Мнозинството често може да греши.
Разделение на властите, но само за да предотврати всевластието на една от тях, иначе другите ще загубят независимостта си. Политически плурализъм, при условие че това означава редуване на различни партии в управлението; иначе ще имаме единствена управляваща партия.
Редовни избори, но само ако те отразяват истинската воля на гражданите, иначе те стават просто театър. Защита на правата на човека, но само ако това е истинска практика и разбиране в обществото, иначе остава само на хартия.
Но толерантността изисква и компромис. Напоследък е видно, че много парламентарни избори не водят до еднопартийно мнозинство, което не е новина, а характерна черта на парламентарната демокрация. Това е форма на разделение на властта, предотвратяваща злоупотреби.
Модерните общества са разнородни и демократичното управление трябва да отразява тази разнородност. Дългогодишното еднопартийно управление е заплашено от корупция, дори с подкрепата на мнозинството.
Парадоксът е, че демократични партии и политици лесно се подлъгват, когато искат „пълно мнозинство“, сякаш не разбират, че те не могат да имат монопол върху демократичните решения. Истинската зряла демокрация изисква постоянни компромиси, допитвания до гражданите и диалог.
Но не компромиси с корупцията, а компромиси в исканията. За да бъде плурализмът запазен, за да се отчита уважение към различията, за да може колкото може повече хора да се чувстват удовлетворени. Само тогава властта на мнозинството е справедлива.
Звучи утопично, но най-успешните демокрации често са управлявани от правителства, основани на компромиси. Единствената безкомпромисност трябва да е спрямо насилието, тъй като никога не е постигнато добро с насилие. То разрушава обществата, увеличава неравенствата и компрометира демокрацията. Всички действителни демокрации отхвърлят всякакви форми на екстремизъм.
На финала можем да кажем, че основните врагове на демокрацията са неравенството, корупцията и насилието. Колкото по-малко от тях има, толкова по-дълго обществото може да се радва на демокрацията. Но ако неравенствата, корупцията и насилието остават скрити зад формално демократични институции, истинската демокрация е просто лицемерие.
Анализът е публикуван в блога на Антоний Тодоров. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
