Що е демокрация? Това е въпрос, който трябва непрекъснато да си задаваме и добре да обмисляме отговора. Защото опасността да се (само)заблудим е огромна. Забелязвате ли до каква степен критиците на демокрацията претендират, че именно те я олицетворяват? Милиардерът Доналд Тръмп се бори за свободата на словото, за демокрация, от името американските работници. Бившият офицер от КГБ Владимир Путин е загрижен за демокрацията в Европа и е убеден в демокрацията в Русия. Чехите демократично избраха милионера Андрей Бабиш за премиер, израелците демократично избират Бенямин Нетаняху (макар половината от тях да си го представят в затвора за корупция), турците преизбират Реджеб Тайип Ердоган все демократично, както и унгарците преизбират Виктор Орбан… Има хора, които убедено изтъкват, че след като е „глас народен, глас Божи“, значи демокрацията е в действие. Но това ли е демокрацията?
Наблюдателите поставят демокрацията в една линейна скàла (например индексът на Икономическия изследователски отдел EIU на Economist Group за 2024 г.), като допускат различни позиции между пълните демокрации (25 държави в света) и авторитарните режими (60 държави в света). Изследователите говорят за модели на демокрацията или за типове демокрация, сред които пряка или представителна демокрации, либерална или нелиберална демокрации, направлявана, консенсусна, делиберативна, партиципаторна, конституционна, асоциативна, пазарна, социалистическа, народна, радикална и каква ли не още. Проблемът е, че при толкова много разновидности, информираният читател губи представата за това, какво всъщност е генеричната демокрация, онова, което трябва да бъде в основата на всяка нейна разновидност или модел.
Аристотел в „Политика“ предлага първото в европейската култура разбиране за демокрацията като управление на мнозинството (от народа). На според античния философ такова управление може да бъде както справедливо (в интерес на всички), така и несправедливо (в изключителен интерес само на мнозинството). Първото Аристотел нарича полития (дума в старогръцкия, използвана също и за общото понятие за държава), докато второто е просто демокрация или власт на тълпата. Това разграничение е особено важно, за да разберем, какво всъщност е генеричната демокрация.
Когато описваме най-общо нашата представа за действаща демокрация, обичайно и по навик и натрупано знание изтъкваме няколко нейни характеристики: власт на народа (т.е. на мнозинството), разделение на властите, политически плурализъм, редовни и честни избори, защита на правата на човека (забравих ли нещо?)
Аристотел дефинира атинската полития като смесен режим, основан на два иначе различни принципа. Според него това е особена смесица от демократично и аристократично начало. В тази система има несъмнено участие на мнозинството, но също така и управление на аристократите, на заслужилите. Фундаменталното гражданско равенство, което се изразява в Атинската република чрез тегленето на жребий за заемането на най-важните длъжности в полиса се допълва от меритократичния принцип на аристокрацията. Но също така е вярно, че Атинсктата република се основава на робството и изключването на жените и трайно живеещите в полиса метеки (с чуждестранно потекло). Иначе казано, тази демокрация е била селективна, тя е била демокрация за една част от обществото, но не и демокрация за всички. Следователно непълна, незавършена демокрация, далече от днешните ни разбирания и установени стандарти.
Модерната демокрация не е възникнала от античната, от нея я делят две хилядолетия. Модерната демокрация възниква от една аристократична по своята природа система – представителното управление. То се основава на републиканските принципи наследени от античната римска република, но изцяло отговаря на стандартите на средновековната аристокрация. Представителното управление предоставя управлението на заслужилите (аристократите), но се допитва до народа, защото изисква съгласието на управляваните. Представителното управление ще се превърне в представителна демокрация с разширяването на избирателните права до всички пълнолетни граждани, мъже и жени, без разлика на вероизповедание, етническа принадлежност или социален статус.
Но и това не е достатъчно, за да имаме завършена демокрация. След края на Втората световна война демокрациите вписват трайно в своите конституции и изграждат институциите на защита и реална практика на правата на човека. Така индивидуалните и колективните свободи стават неразделна част от управлението и затова демокрациите стават либерални (т.е. основани на свободите). Затова и няма завършена демокрация, ако тя е нелиберална, консервативна или каквато и да било неосноваваща се на гарантираното практикуване на свободите (именно в множествено число, защото става дума не само за политическите свободи, за свободата на словото, но и за свободата да бъдеш различен и да не си отхвърлян за това, ако не пречиш на свободата на другите).
По същото време, обаче, демокрациите стават и социални, защото интегрират в своите институции социалната държава, която се грижи за обществото и най-вече работи срещу големите неравенства. Защото големите неравенства (а неравенствата никога не са били справедливи), подкопават сериозно демокрацията и подхранват убеждението, че този тип управление е само лицемерие. Ако обобщим развитието на онези демокрации, които смятаме за добър пример, става дума за управление, които по-успешно от всички други едновременно интегрира едно общество от множество различни индивиди и създава условия за мирното съжителство на различията, защото се основата на принципа на толерантността, търпимостта към различията.
Именно толерантността ни дава ключ към предефиниране или по-точно към уточняване на значенията на основните характеристики на демокрацията. Власт на мнозинството, но само ако тя зачита правата на малцинствата, иначе демокрацията се превръща в тирания на мнозинството. Още повече, че мнозинството може да греши. Разделение на властите, но само ако това предотвратява всевластието на една от тях, иначе другите губят независимостта си. Политически плурализъм, на само ако това означава едновременно и редуване в управлението на различни политически конфигурации, иначе ще имаме една вечно управляваща партия, докато другите са само миманс. Редовни избори, но само ако те изразяват действителната воля на гражданите, иначе ще бъдат само политически театър. Защита на правата на човека, но само ако това е и действителна практика на институциите и вкоренено в обществото разбиране, иначе ще бъде само формален запис в законодателството.
Но толерантността изисква и още нещо, което можем да наречем и компромис. В почти всички парламентарни избори напоследък в демокрациите виждаме като резултат невъзможността от формирането на еднопартийно мнозинство. Това всъщност не е някаква нова и неочаквана ситуация, изпитание пред парламентарната демокрация, а всъщност нейна характерна черта. Това е форма на раз(пре)деление на властта, за да не злоупотребява никой с нея. Модерните общества са разнородни, а демократичното управление следва да отразява и тази разнородност и да я приема като съществена. Защото еднопартийното управление, особено ако продължи много дълго, дори да получава на една поредица от избори съгласието на мнозинството, е винаги заплашено да се корумпира, да си въобрази, че всичко му е позволено. Парадоксът е, че иначе демократични партии и политици се подвеждат лесно, когато искат „пълно мнозинство“, сякаш не разбират, че те в никакъв случай не могат да претендират за монопол върху демократичните решения. Напротив, действителната развита демокрация изисква непрекъснато търсене на компромиси в управлението, непрекъснато допитване до гражданите, непрекъснат диалог. Но не компромиси с корупцията, а компромиси в исканията и очакванията. За да се запази плурализмът, за да се покаже уважение към различията, за да могат колкото се може повече хора да се чувстват удовлетворени от управлението. Само тогава властта на мнозинството е справедлива.
Звучи утопично, но най-успешните демокрации всъщност най-често са били управлявани от правителства, основани на компромиса между различните партии. Единствената безкомпромисност при демокрацията трябва да бъде по отношение на насилието. Нищо добро не е било произведено с насилие. Насилието разрушава обществата, увеличава неравенствата, компрометира демокрацията. Всички действителни демокрации отхвърлят всякакви форми на екстремизъм в политиката и социалния живот.
Накрая можем да кажем, че най-големите врагове на демокрацията са неравенството, корупцията и насилието. Колкото по-малко от всяко от тях има в обществото, толкова по-дълго то може да се радва на плодовете на демокрацията. Ако обаче Неравенството, корупцията и насилието останат някак прикрити зад формално демократични институции, демокрацията е едно огромно лицемерие.
*Текстът е публикуван в блога на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
