Сподели
Янко Гочев
Историкът Янко Гочев
Янко Гочев е автор на изследването „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология.
Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва “ История“, а по-късно и „Право“.
Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.
Автор е на тритомника „Руската империя срещу България“.

 

 

Г-н Гочев, по време на церемониите по отбелязването на трети март вчера отново чухме хиляди благодарности към Русия за ролята й на „освободителка” на България. Каква обаче е историческата истина за събитията преди повече от 140 години и какви са истинските намерения на Русия тогава?

Темата за руско-турските войни, част от които всъщност е и подписването на Санстефанския предварителен, уточнявам, мирен договор е много голяма.

Дебело трябва да се подчертае, колкото и да е неудобно за политици и русофили с определени идеология, обслужващи руските имперски интереси, че Русия следва собствена агресивна политика на Балканите и това е исторически факт.

Всъщност по този въпрос не би трябвало да има никакви дебати, тъй като съществува голямо количество литература, както българска, така и руска, така и европейска. Целта на Русия (това трябва да се казва на трети март, да не се премълчава) е овладяването на Цариград и Проливите, а не някакво имагинерно освобождение на България.

Цариград и Проливите са вечните руски интереси в рамките на Източния въпрос, които тази велика сила преследва в продължение на векове и заради които тя води поредица от руско-турски войни.

Разбира се българските земи под властта на Османската империя твърде рано влизат в полезрението на руските дипломати и военачалници. Българите при всички случаи са средството за решаването на Източния въпрос.

Войната от 1877-87 г. не е обявена за освобождение на България. Тези, които оспорват тази моя теза, ги съветвам да прочетат записките на граф Николай Игнатиев – първият руски делегат при подписването на церемонията в Сан Стефано, където няма нито един български представител. Става дума за това, което той е записал в записките си, излезли на български език още през 1986 г.

Там той казва, че ако Русия не постигне тези свои цели, просто една такава война е излишна. В крайна сметка обявяването на войната не става веднага след Априлското въстание, а след неуспеха на войната на Сърбия срещу Турция. Можем да твърдим, че обявяването на тази война е в защита на сърбите.

Неслучайно през октомври 1876-а година руската армия обявява частична мобилизация, която тече паралелно с ултиматума, отправен лично от руския император за спасяването на сърбите.

Много интересен е моделът, който се следва в тези руско-турски войни по отношение на окупираните от Османската империя балкански земи. Този модел условно съм го нарекъл „Кримски модел”, тъй като е демонстриран според мен за първи път от императрица Екатерина II по време на окупацията на Крим, наречена по-късно „освобождение”.

Моделът включва няколко паралелно протичащи етапа през определен период, обикновено кратък. Първо се завземат, обикновено след война, земи от Османската империя. В тях не се създават независими държави. Създават се автономни територии, в които руската администрация или войски имат много силно влияние. Тази автономия се ограничава с течение на времето, т.е. тя не се развива в посока към независимост, и в един определен момент тези автономни, но поставени под силен руски контрол, земи влизат в пределите на Руската империя.

В Крим тези събития са се случили в рамките на около 20 години и завършват с окупацията на полуострова през 1783 г. и неговата анексия тогава.

С други думи, не става въпрос за никаква освободителна война, а за реализация на руските цели по Източния въпрос. Разбира се те в конюнктурата, която съществува в рамките на Източната криза, те са точно определени. Русия няма такова силно влияние по това време за разлика от преди Кримската война.

Тя конкретно следва териториални цели като освобождението, както те го разбират, т.е. възвръщането на влиянието на южна Бесарабия, с което отново да бъдат дунавска държава, както и някои териториални придобивки в Кавказ и създаване на някаква автономна, окупирана от руската армия българска държава, която обаче в никакъв случай не трябва да бъде обединена.

В крайна сметка, това дебело трябва да се подчертае, идеалът на българите през епохата на Възраждането за създаване на свободна, суверенна или с други думи независима и обединена българска държава точно на 3-ти март, както някои твърдят, не се е случило.

Какво всъщност урежда Санстефанският договор, при положение, че в него дори не присъства думата България и познаваме ли този документ в дълбочина?

Този документ не се познава от много българи, а дори мога да твърдя и от голяма част от историците, особено от старата школа. Основната причина за това е, че оригиналът не ни е познат.

Този предварителен договор е подписан между две страни – победителката Русия и победената Османска империя. Той е подписан и на френски, тъй като френският е езикът на дипломацията по онова време.

Ние не познаваме руския текст, той никога не ни е бил представен. Ние, най-вече специалистите, ползваме преводи, както аз считам, от френския текст, но не и от руския. Най-разпространените преводи са на проф. Генов и на Богдан Кисяков.

Ако прочетем съдържанието обаче, ще видим, че между тях има различия. В крайна сметка ние ползваме някакъв текст на международен договор, който реално погледнато не ни е познат поне в неговия оригинал.

Иначе самият Сантефански договор е предварителен и е подписан на 19 февруари, а не на 3 март. Тук има една голяма заблуда, която се следва. Процедурата по ратификация е започнала след 19 февруари и при всички случаи не е приключила на 3 март по нов стил. Т.е. ние говорим на 3 март за някакъв договор при това и предварителен, от който между другото Русия много бързо се отказва.

Иначе самият договор урежда от руска гледна точка преразпределение на статуквото на Балканите в интерес на Русия, като на първо място урежда въпроса с балканските съюзници на Русия.

Тези, които твърдят, че България се е ползвала с някаква огромна симпатия от руснаците, ги съветвам да прочетат самия текст на договора, или поне началото, за да видят, че всички съседни на България държави получават независимост. Говорим за Сърбия, за Румъния, за Черна гора.

Тук се крие, че Сърбия е канена от Русия да влезе във войната, но се пазари и влиза в самия край след падането на Плевен, като руската дипломация изплаща огромни финансови разходи, за да може Сърбия да воюва без никаква реална военна полза и да воюва за окупацията на българските земи.

Дори граф Игнатиев в своя дневник от войната кани сърбите да окупират София. За малко това събитие не се осъществява, тъй като  войските на ген. Гурко влизат ден по-рано. Това между другото се крие, тъй като не е удобно за пропагандата.

Що се отнася до българския въпрос, той е уреден от чл. 6 до чл. 11. Накратко можем да кажем, че уредбата на въпроса минава по две направления. Първо статутът на бъдещото Княжество (неслучайно казвам бъдещо, тъй като чл. 6, който е най-важен, казва, че тепърва ще се създаде след 19 февруари някакво княжество) с някаква автономия, както и въпросът за границите.

Въпросът за границите мисля, че по-добре е познат от българите, само че проблемът е, че те се фокусират върху тях. В крайна сметка Санстефанският договор не е само граници. Реално описаното за границите не съвпада със съществуващото.

Говорим за една окупирана територия от българското етническо землище, което е повече от 200 хил. кв. км. Границите, определени от Санстефанския договор, ограждат доста по-малка територия. Т.е. тук има едно голямо разминаване между това, което е записано в текста и реално контролираната от руските войски българска територия.

Проблемът е, че ние към 3-ти март 1878 г. нямаме правителство. Уреден е въпросът за бъдещия държавен глава, но България е управлява от руска окупационна администрация. На няколко места в самия текст се говори за окупация, затова е хубаво той да се прочете, да се разбере и да не се укрива.

Ние говорим за част от българските земи, които са окупирани от руски войски след края на войната с численост 50 хил. души. Някои територии освен Македония също не са в района на т. нар Санстефанска България – говорим за района северозападна България, курско, брезнишко, трънско, които са окупирани от сърбите. Отделно Северна Добрджа е откъсната от България и предадена на Румъния, Беломорието също отсъства, Одрин също не е в България и т.н.

Ако се върнем на статута на Княжеството, което тепърва ще се създава, то реално към този момент не съществува. Към 3-ти март 1878-а година нито имаме отделно правителство, нито имаме отделна войска.

Формированията, които се създават са т. нар „земска войска”, която всъщност по руските документи представлява един  руски корпус. Тази традиция се запазва поне до Съединението от 6 септември 1885-а годна, когато руските офицери напускат окончателно.

Защо българското общество и до днес е заблудено за ролята на Русия като освободителка, а не иска и да чуе историческата истина, която вие разказахте току-що – кому е изгодно това?

Много са причините. Според мен на част от българите им е много лесно да възприемат това, което години наред се е учело от техните родители, от техните баби и дядовци, в сегашното училище и сегашните университети.  Друга част от тях просто не ги интересува. Трета част го приемат просто защото така е угодно.

Но ние няма как да скрием фактите. Считам, че е абсолютно недопустимо една дата, обявена за национален празник, да се използва за пропаганда в полза на друга държава, като се разпространяват абсолютни заблуди, абсолютни неистини, които не отговарят на историческите факти.

Тук е ролята на историците, които задължително трябва да проведат един много широк дебат по тази изключително сериозна тема, формулирана така: коя дата от българската история заслужава да бъде национален празник.

Към този момент ние виждаме, че около 3 март се развива една пропаганда, която доказва, че в българското общество за съжаление около тези събития в следствие на непознаване и силна руска пропаганда има дълбоко разделение. В крайна сметка ние виждаме, че 3 март, колкото и да е странно, не ни обединява.

От една страна е пропагандата в полза на чужда държава, което е печален факт, няма как да го скрием. Това в нито една друга държава не се допуска, тъй като националният празник затова е национален – за да може да обединява хората. Ние в случая наблюдаваме точно обратното.

Затова 3 март според мен е изгубил тази стойност, която би трябвало да има като истински национален празник.

Не е ли редно в такъв случай България, както и всички развити демократични държави да празнува като национален празник деня на независимостта си например, а не на заобиколеното от заблуди освобождение? Като цяло кой ден е най-достоен според Вас да се нарича национален празник на България?

Поред мен най-подходящата дата е 6 септември 1885 г. – Денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Кримският модел е задействан в Сан Стефано, той започва да се прилага. Реално погледнато след 1878-а година България е руски протекторат. Това също не се казва. Ние нямаме собствена политика, ние не сме независими.

Свидетели сме как излизат политици и дори историци, които казват „ние сме получили свобода и независимост”. Ако беше така, нямаше на 22 септември 1908 г. в Търново в църквата „Св. 40 мъченици” да бъде обявена официално независимостта на България.

Ние можем и по друг начин да зададем въпроса: Ако Русия беше толкова доброжелателна към България, както някои твърдят (особено русофилите), защо не е обявила независима България на 3 март 1878 г. и то във всички земи, които са населени с българи?

6 септември е най-подходящата дата, защото в българското общество по тази дата има абсолютен консенсус. Той е  надпартиен и никой българин няма какво да изрече против тази наистина велика историческа дата.

Освен това тази дата е много съществена, тъй като тогава самите българи са извършили акта на Съединението. В това дело те не са се допитали до нито една велика сила, напротив – поставили са всички Велики сили пред един свършен факт.

Всички българи са демонстрирали, че първо са израснали за самостоятелна политика, второ – че са подготвени да я осъществяват не само на Балканите, а и в Европа и в крайна сметка са демонстрирали своята независимост.

Това донякъде дава отговор на въпроса защо 22 септември 1908 г. може да бъде приет, но според мен 6 септември е по-силната дата, първо – самите българи се обединяват от Северна и Южна България, второ – правят го самостоятелно, като демонстрират завидно самочувствие, поставяйки всички Велики сили пред свършен факт и по този начин осъществяват една огромна крачка към бъдеща независима политика.

Коментари