Възхищавам се на репутацията си на разточителен гений, алкохолик и опасен любовник, споделя актьорът Ричард Бъртън, който отбелязва 100 години от рождението си. Той е потомък на уелски миньор и е известен не само с таланта си, но и с бурния личен живот, изпълнен с алкохол и пет брака, два от които с Елизабет Тейлър.
Бъртън се смята за един от най-добрите интерпретатори на Шекспир, обичан за своето завладяващо сценично присъствие и уникален тембър. Списание „Тайм“ пише за него: „Неговият глас е толкова богат, че дори може да вдъхнови поезия, даже в рецепта за задушено заешко“.
Сър Джон Гилгуд коментира, че Бъртън можел да достигне нивото на Лорънс Оливие, „но той беше неподчинен и постоянно поставян в конфликт, което не се одобряваше сред театралите“.
Кариерата на Ричард Бъртън е изключително променлива. Той има седем номинации за „Оскар“, но не печели нито веднъж. Освен това е един от най-популярните британски актьори, които не са получили титлата „сър“. Участва в над 40 филма, включително класики като „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, успешни блокбъстъри като „Клеопатра“ и много, които радват зрителите временно.
Гилгуд, който последно работи с Бъртън във филма „Вагнер“ (1983), описва актьора като „роден артист“. „Той притежаваше невероятен чар и значителен талант. Избра забележителен, но и рискован път за развиване на театралната си кариера, но стана известен и световна фигура благодарение на киното. Беше добър човек и щедър“, добавя Гилгуд.
В младежките си години Бъртън се хвали, че може да изпие литър коняк по време на представление. „Той бе смес от селянин и поет, известен с блестящите си разговори, които често включваха цитати от Шекспир, саркастичен хумор и самоирония“, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
На 50 години, Бъртън споделя: „Наистина обичам славата си на разглезен гений от уелските низини, пияница и женкар. Това е доста привлекателен образ“.
Ричард Дженкинс е роден на 10 ноември 1925 г., 12-ото дете от 13 на алкохолизирания миньор в малко село в Южна Уелс. Майка му умира, когато е на две години, а семейството е принудено да заеме 10 лири за погребението й, посочва „Гардиън“.
Като дете с наднормено тегло и непривлекателен външен вид, той до 10-годишна възраст говори единствено на уелшки. Учителят му Филип Бъртън му преподава английски и става негов попечител. Ричард приема фамилията му и започва да усвоява стилни манери и класическа литература.
По-късно успява да спечели стипендия за Оксфорд, където изучава литература и, с шега, казва, „как да изпия бира за 10 секунди“. Служи в Кралските въздушни сили като навигатор по време на Втората световна война. След демобилизацията си, стартира театрална кариера, която получава отлични рецензии.
През 1949 г. Бъртън се жени за уелската актриса Сибил Уилямс и имат две дъщери.
Той играе важни роли в Кралския Шекспиров театър, а критиците обсъждат неговия „Хамлет“ като втория най-забележителен в историята, след този на сър Джон Гилгуд.
На Бродуей също играе в „Хамлет“, но ключовият момент в кариерата му е мюзикълът „Камелот“ от 1960 г., който привлича вниманието на 20th Century Fox за филма „Клеопатра“ с Елизабет Тейлър.
След първата си романтична сцена с Тейлър, която е женена за певеца Еди Фишър, слуховете за техния роман започват. Пресата по целия свят пише за „Лиз и Дик – най-обсъжданата двойка в Холивуд“. Двамата получават впечатляващи хонорари и са на върха на кариерата си, а Бъртън не се замисля за въпроса, който Лорънс Оливие му зададе години по-рано: „Искаш ли да бъдеш известен или велик актьор?“.
През 1963 г. Лиз и Дик се развеждат със съпрузите си, а на 15 март 1964 г. сключват брак. Сватбата привлича дори вниманието на Държавния департамент, където член на имиграционния комитет предлага САЩ да анулират визата на Бъртън, защото „представлява опасност за морала на младежта в нашата страна“.
Двойката живее разточително, закупувайки яхта за 500 000 долара. Бъртън глези съпругата си с диамант „Круп“ (33 карата, 305 000 долара) и диамант „Картие“ (69 карата, 1 милион долара), съобщава „Ню Йорк таймс“.
Бракът им е толкова бурен, колкото и открит, обременен от алкохолизма и авантюрите на Бъртън. Двойката се разделя през 1974 г., но на 10 октомври 1975 г. отново свързват живота си в Ботсвана. Окончателният развод е през юли 1976 г.
По-късно Бъртън заявява, че винаги се е чувствал свързан с Елизабет Тейлър: „Мога да избягам от нея хиляда години, но тя винаги ще си остане моето бебе. Нашата любов е толкова силна, че ни изгаря взаимно“.
Двамата участват в 11 филма между 1962 и 1972 г., най-забележителният от които е „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ (1966), донесъл номинации за „Оскар“ и на двамата за ролите им на пиеща и конфликтна двойка. Тейлър получава статуетката, а Бъртън – не.
Година по-късно звездната двойка се среща за „Укротяване на опърничавата“ по Шекспир, под режисурата на Франко Джефирели. Останалите им съвместни проекти не впечатляват, но проблемът с алкохолизма на Бъртън става все по-сериозен.
„Лекарите ми казаха, че ако не спра да пия, трябва да се подготвя за края. Състоянието ми е толкова сериозно, колкото рак“, споделя той.
Актьорът временно спира да пие с помощта на бившата манекенка Сюзан Хънт, с която сключва брак през 1976 г. Следващите години включват филма „Еквус“ (1977) и триумфалното му завръщане в „Камелот“ на Бродуей, за което „Ню Йорк таймс“ пише: „Бъртън не просто владее сцената, той я притежава“.
За съжаление, по време на представление на „Камелот“, изпитвайки силна болка в гърба, той приема обезболяващи, което му придава вид на пиян на сцената, и е заменен от дубльор.
По-късно преминава през операция на врата, а през пролетта на 1983 г. се връща на Бродуей с нова постановка – „Частни животи“ (Private Lives), където отново играе с Елизабет Тейлър. Докато медиите разискват възможен трети брак между тях, Бъртън шокира всички, като се жени за Сали Хей.
Въпреки затрудненото си движение, той получава по-добри отзиви за „Частни животи“ в сравнение с Тейлър, но критиците осъждат и двамата за размитите граници между техните актьорски роли и бурната им предишна връзка.
През това време Бъртън снима „Вагнер“ – филм, посветен на великия композитор, в който участват и тримата му идоли: Ралф Ричардсън, Джон Гилгуд и Лорънс Оливие.
Последната роля на Бъртън е в британската продукция „1984“. Този филм става повод за неговото последно интервю, в което споделя: „Не се чувствам физически жизнен след операцията на шията и съм по-съзнателен от преди за трудностите на актьорството.“
Ричард Бъртън умира на 5 август 1984 г. в Швейцария от мозъчен инсулт.
Две години преди това той споделя, че не съжалява за изминатия път. „Ще използвам думите на Едит Пиаф: Je ne regrette rien („Не съжалявам за нищо“)“, каза той.
„Ричард беше невероятен актьор и преждевременната му смърт е истинска загуба за театралната и филмовата индустрия и за публиката“, коментира Лорънс Оливие, а Елизабет Тейлър добавя, че „Ричард беше Франк Синатра на Шекспировия театър“.
