Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България.
Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ и „Българската дилема“.
Вчера премиерът Борисов практически обеща подкрепа за Македония за ЕС. Разбира се, с уговорката, че ще има и някакви условия, но тази уговорка сякаш остана повече за вътрешна употреба. Защо премиерът Борисов разписа така да се каже този празен политически чек?
На пръв поглед изглежда така. От друга страна, трябва да си дадем сметка колко дълго време ние говорихме за Западните Балкани към Европа. Македония не е просто една съседна страна. На времето президентът Петър Стоянов я определи като най-романтичната страница от българската история.
Това е особена връзка между две съседни държави, която е в миналото. Това е обща свързаност на история, преплитане на две съдби. Не можем да не се отнасяме и емоционално към всичко това. Разбира се, знаем и всички различия, и напрежение. Те няма как да не си кажат думата.
Но едно нещо е геополитиката и това, което трябва да се случи и за което идва сигнал от ЕС. Съвсем друго е разговорът, който ние трябва да имаме за съвместната история. Той не е маловажен, напротив. Струва ми се, че едното в никакъв случай не трябва да затиска другото. Би било много дребнаво и необмислено, ако ние препречим пътя на Македония с такъв тип искания, защото, според мен, ние си затваряме пътя към онзи разговор, който много трудно започна.
ВМРО и Каракачанов имат откровено войнствена реторика по отношение на Македония. Дали това е само вътрешнополитически театър за печелене на гласове преди изборите или все пак е възможно и едно по-твърдо политическо отношение на България към Македония?
Мен ме притесняват много приказките на ВМРО. Там има някакво леко потропване, хъшовско говорене, в стила на 19 век. ВМРО го е имало в историята, но е много спорно доколко това ВМРО е наследник на историческото. Към тази част от българската история всички българи имат едно особено отношение.
Аз самият имам македонски корени и много добре знам колко сложно е всичко това, колко роднински връзки са вплетени. Едно такова необмислено говорене, не че оттатък също няма такива гласове (може би и трябва да ги има)… говорят се силни обидни думи. От друга страна все пак трябва да има някои.
Историческата комисия вярно, че буксува и тупка топката на едно място. Но това няма как да бъде. Имате един много особен конструкт на историята. Трябва да се кажат някои неща. Мисля, че те в Македония започват да се разбират – че всичко започва ’45-та година – те Античността някак я зачеркнаха в отношенията с Гърция. Виждам, че и Средновековието престана да бъде толкова остра тема.
Очевидно не можете със задна дата да възкресите самата идея за нация във времена, когато не я е имало, защото тя също е сравнително нова (от 19 век). Държава е едно, нация е друго. Дори българската държава в отделни времена се е разпростирала къде ли не. Ако я погледнете от времето на хан Крум, тя включва и Румъния. Очевидно това не е днешна България. Искам да кажа, че и този разговор е сложен.
Та, някои неща ме подразниха в тона на ВМРО. Струва ми се, че Комисията трябва да върви. Ако ме питате кое е разумното решение, аз ще ви кажа следното нещо: разбира се, че въпросът ще се реши не от историците, а от политиците. Тоест, трябва да се намери политическо споразумение. Мисля, че то се намира. Аз видях и премиерът Заев как реагира. Но работата на историците е много бавна.
Представете си цялата тази история – Илинден, Гоце Делчев, сложният период между двете войни, ’41-’45, толкова пролята кръв, проектът на България в Ньой, четническото движение. Пейо Яворов в предсмъртното си писмо, по повод на Лора, до Тодор Александров говори за „майката Македония” и „моята България” – един българин от Чирпан, който няма македонски корени.
Всичко това, сплетено в едно, е много трудно да се обясни в учебниците. Хората и от едната, и от другата страна го чувстват и ще продължат да го чувстват със сърцата си.
Разбира се, има много наслоени обиди и тук, и там, и учебниците там от Югославския период, които са хванали много клишета. Но за всичко това трябва да мине време и да се води разговор. Никой не мисли, че това ще стане за пет или за десет години.
От Освобождението насам българската политика се занимава непрекъснато с Македония, защото там има компактно население с българско самосъзнание. Днес очевидно няма такова население. Според Вас, трябва ли да водим все така активна политика към Македония или е време да неглижираме отношенията си с нея?
Това също е сложен въпрос, защото има паспорти – 200 000, може би. Доколкото знам тези групи, които имат българско самосъзнание, са много малко в момента – 10-15 000. Това не е защото те са подтиснати. Паспорти се взимаха, защото са паспорти за ЕС, нека да кажем истината. Тоест, и този разговор е изключително сложен. Когато човек говори с някой македонец може да чуе: „Дядо ми, на времето е мислил, че е българин, но аз не мисля така.”
Вече имате друга държава, друга реалност, имате промяна. Както ние мислим, че нещата се променят. Хипотетично си помислете, тъй като не отдавна чествахме Съединението, че Източна Румелия беше останала гранична зона и беше създадена държава. За 50-60 години щеше да има румелийци, с които щяхме да говорим на един и същ език, но те имат отделна история.
Същото е и там. Трябва да го проумеем този факт, не само защото тя е била в състава на друга държава дълго време, но и защото, дори в периода, в който не е била, Македония също се е развила по отделен начин.
Когато я посетите, ще видите тези неща. Да, те във времето са били част от една обща история, след това нещата не са точно така. Големият ни шанс да бъдем заедно е в рамките на Обединена Европа. Тогава границите ще паднат – и политическите, и икономическите граници ще паднат. Струва ми се, че истинският разговор ще започне след едно-две поколения.
Няма как да не Ви попитам за днешната изборна атмосфера в България. Сякаш чуваме все повече политици, изповядващи откровено популистки и на моменти – профашистки каузи. Чуваме откровени призиви за излизане от НАТО и ЕС. До преди 3-4 години това беше невъзможно в България. Идва ли ново политическо време, изправени ли сме пред нова политическа преориентация на България?
Сигнали за такова ново време има отдавна. Има ги и на други места в Европа. Това е времето на крайностите, на екстремизмите. И ние ги видяхме. Видяхме обаче, че ако до преди 1-2 години, на последните европейски избори, когато очаквахме да вземат връх, те се уталожват, тоест, те не са вече в пика си.
Има ги тези неща, има откровено ужасни неща. Дори една статия, която аз написах за Паметника на Съветската армия, с идеята да осмислим паметта, във Фейсбук се появиха хора, които ме заплашваха и искаха моята смърт.
Тоест, това го има. И трябва да сме бдителни, защото свободата позволява да има един истински дебат, но да не се минават определени граници. Няма свобода там, където няма една граница на закона. Тя трябва да бъде чувствана от всички. За съжаление, има хора, които в момента злоупотребяват, има хора, които искат (не знам защо) да заличат това, което постигнахме за 30 години, а то не е малко. България е много по-различна. Не е идеална, може никога няма да бъде идеална. Не става въпрос само, че е малко по-заможна, но тя е много по-различна от това, което беше през 90-те. Това е нещо, което всеки трябва да пази.
Иска ми се тези избори, макар местните избори да са различни, да затвърдят това накъде сме тръгнали и докъде трябва да стигнем.
