Нямо недоумение предизвиква сред мнозина в България този въпрос: защо тъкмо Делян Пеевски получи медал за особени заслуги към украинския народ? Възможните отговори са два.
С нямо недоумение мнозина в България (с изключение на медалиста г-н Делян Пеевски) си блъскат главата над въпроса: Защо тъкмо лице, санкционирано от САЩ и Великобритания за корупция, получи от председателя на Върховната рада в Украйна Руслан Стефанчук медал за особени заслуги към украинския народ?
Възможните отговори
Два са възможните отговори. Първо, това може би наистина е стандартна процедура, както се разбира от обясненията на украинската заместник-посланичка в България Анна Тертична пред БНР. Тоест, жест на благодарност към „лидери на ключови политически парламентарни сили в България, които последователно подкрепят решения за подпомагане на Украйна в условия на руската агресия“.
„Дневник“ пише на свой ред, че същия медал е получил и Кирил Петков, а през януари тази година украинският президент Володимир Зеленски във видеоконферентен разговор е благодарил на Бойко Борисов, Кирил Петков и Делян Пеевски за решенията на парламентарните им групи в подкрепа на Украйна. По това време Пеевски още не беше съпредседател на ДПС, но беше председател на парламентарната група, уточнява изданието. По-паметливите си спомнят още, че в периода преди това ПП-ДБ по неволя влязоха в сътрудничество с Борисов и Пеевски, което последният описа пред обществеността по един, меко казано, вулгарен начин. Но темата за манталитета и морала на г-н Пеевски в случая е второстепенна.
Вторият възможен отговор трябва да се търси зад израза „подкрепа за Украйна“. Дали става дума само за политическа подкрепа, както изглежда на пръв поглед? Или пък г-н Пеевски има някакво (финансово?) участие в помощта, която България оказа на Украйна най-вече с гориво, оръжие и боеприпаси още в първите месеци след престъпното нахлуване на руските войски в страната? Тук можем да припомним разследването на германския „Ди Велт“ под многозначителното заглавие „България: страната, която тайно спаси Украйна“. Но хипотезата, че г-н Пеевски от джоба си е помагал на Украйна не издържа на критика, просто защото той отдавна щеше да се е похвалил с приноса си. И не само да се е похвалил, но и да е потропал на вратата на Държавния департамент във Вашингтон със съответната „квитанция“ и с настойчивата молба да го махнат от „Магнитски“.
Защото тъкмо за това става дума: повечето движения, които напоследък извършва това политическо тяло, целият кънтящ на кухо „евроатлантизъм“, са всъщност жажда за вторичната легитимация на г-н Пеевски пред силните на деня и вдигането на санкциите срещу него. А още по-точно: в момента г-н Пеевски навярно просто е съзрял възможността да хване някоя риба в мътните води на международната политика.
Помислете само: САЩ се намират в преход от един президент към друг и едва ли някой се сеща за България; в Брюксел допреди ден нямаше действаща Еврокомисия; в НАТО новият генерален секретар току-що встъпи в длъжност; в Германия се разпадна правителството; във Франция Макрон вече е сянка на самия себе си. И така нататък, и така нататък. Какъв по-подходящ момент от този може да избере един сръчен и видимо безскрупулен политик, който иска да се намести край политическата маса не само в България, но и в „Евроатлантия“?
Като паднал от небето
И точно в този миг украинският медал направо му пада от небето. На въпроса „Защо?“ от Киев едва ли ще дойде нов и различен отговор, а украинската Рада едва ли ще отмени решението си. На украинците в момента изобщо не им е до г-н Делян Пеевски, а злополучният медал по никакъв начин не може да уравновеси везната срещу огромната политическа тежест на санкциите по закона „Матнитски“. Камо ли пък да избели политическата якичка на Пеевски.
Така че под черта си остава споменатото нямо недоумение в неговия изходен вид: Защо, за разлика от САЩ и Великобритания, раздираното от конфликти българско правосъдие все още не може да разбере дали въпросният човек наистина е замесен в корупция? И да отговори по ясен начин на всички онези, които твърдят, че г-н Делян Пеевски е взел цялата държава като заложник. Твърдение, което отеква още по-отчетливо след последните парламентарни избори.
*Текстът е публикуван в „Доче Веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
