Замисляме ли се що за нелеп ритуал „заря-проверка“ ни разиграват по площадите във вечери на национална почит? Какво гледаме на живо или в пряко предаване на националната телевизия: искрено народно преклонение или поредно отбиване на номера?
Загледах се в „Тържествената заря-проверка” в чест на 2 юни, Деня на Ботев и на героите, дали живота си за България. БНТ я предаваше пряко вечерта на 1 юни от площада във Враца.
Самият ритуал „заря-проверка”, изпълняван от военни, с рапорти, маршове и автомати за почест, си е остатък от социалистическото минало. Въведен е по съветски образец, практикува се и в днешна Русия – там (а и в Северна Корея) си умират за военни паради, възторгват се от маршировки на солдати, от ракети, оръдия и танкове…
У нас шаблонът „заря-проверка” си върви по инерция, непроменян през десетилетията. По един изтъркан сценарий – строяват се няколко военни роти, командирите им маршируват и рапортуват на старши офицера, обикновено с чин полковник, един и същ, нищо незначещ текст:”Вечерната проверка е проведена. Личният състав е налице, с изключение на героите, паднали за свободата на България!”
Какво толкова проверяват в такива вечери? Че очаква ли някой загиналите герои да присъстват в състава на поделението? Военните командири не са ли разбрали, че падналите в национални борби и въстания не са строени пред тях на плаца по уважителни причини?
В социалистическата казарма имаше доста идеологически абсурди – един от тях беше „леглото на героя”. В спалното помещение, където спеше цяла рота от стотина души, имаше специално легло, оправено по конец, наречено на името на герой – най-често на загинал ремсист или партизанин. „Леглото на героя” не служеше за лягане, а за пример. Да символизира, че „Героя е винаги в строя”, даже и нощем, когато ротата спи… Но войниците не му отдаваха особена почит – лъскаха си обувките с „чаршафа на героя”, а когато на някого му станеше студено, задигаше и „одеялото на героя”.
А на „леглото на героя” най-често спеше някой пийнал след градска отпуска, който не можеше да си намери своето.
Сегашната „вечерна проверка” по площадите напомня на онова „легло” от соцказармата – уж е символ на нещо, а никой не го брои за нищо. В ритуала „проверка” формално се споменава за почит и преклонение, произнасят се шаблонни речи, но едва ли някой от присъстващите – граждани и политици, се вълнува емоционално… По-скоро сред публиката се забелязва бъзикане и подхилкване, особено когато рапортуващите ротни командири „запецнат” в рапорта…
Вечерта на 1 юни във Враца, заедно с войниците, на площада бяха строени два блока ученици и студенти. Президентът Радев, който е и върховен главнокомандващ, поздрави войниците, а те му отвърнаха уставно със „Здраве желаем, г-н президент!”. По същия шаблон на поздрава в хор отвърнаха учениците и студентите – защо? Трябва ли цивилни да отговарят по войнишки със „здраве желаем”? Едно нормално „здравейте, г-н президент” щеше да прозвучи по-човешко и цивилизовано…
Но на нашия президент, възпитаван в казарма, нищо казармено не му е чуждо. То му харесва. Затова и ритуалите, в които се набива крак, рапортува се и се вдига автомат „за почест”, не се променят, а са замръзнали в соцепохата. И на никого от президентското обкръжение или в ръководството на държавата не му хрумва да ги осъвремени, да ги направи по-нормални и близки до хората. Не до фуражките.
В речта си на площада във Враца президентът Радев каза едно изречение, което прозвуча и като самопризнание: „Безразличието към националната съдба днес е политическа посредственост”.
Така е, особено когато политическата посредственост е възпитана под фуражка…
М. Вешим
