Начало Избор на редактора Страхил Делийски за ДЕБАТИ: Не е политически оправдано Борисов да говори, че...

Страхил Делийски за ДЕБАТИ: Не е политически оправдано Борисов да говори, че няма да има правителство извън първия мандат

44
Страхил Делийски
На снимката: политологът Страхил Делийски

Страхил Делийски е политолог, доктор по политически науки. Преподава политически комуникации и политическа антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на множество публикации върху българския политически процес.

– Г-н Делийски, от изявленията на лидера на ГЕРБ-СДС г-н Бойко Борисов разбираме, че се върви към избори. Какво пречи да бъде съставено правителство, след като очевидно ГЕРБ, ДПС и ИТН имат аритметичен сбор, достатъчен за правителство, но като че ли нямат желание това да се случи? Така ли е?

– Като политолози, обикновено правим анализа на равнището политическата рационалност и втори път на равнището на логиката, характерна за представителната демокрация. Правя тази уговорка, защото, когато политическото поведение не е основано на тези две равнища, тогава не можем нито да го анализираме, нито да го прогнозираме.

Това е важна уговорка, защото често си мислим, че нещо би следвало да се случи, а то не се случва по силата на това, че тези, които трябва да го случат, не мислят в същата координатна система, в която мислим ние.

В този смисъл,

най-естественото нещо е след поредица от избори да се състави правителство.

Защо е най-естественото? Защото, освен че изборите дават възможност ние да припознаем някакви свои политически представители, което е едната функция на изборите.

Другата е да отворят вратите за нов политически цикъл, който започва със създаване на правителство и мнозинства.

С други думи, единият смисъл на изборите е те да произведат правителство. Ако това не се случва, част от смисъла на изборите си заминава и няма какво да се учудваме, когато голяма част от хората си казват, че няма смисъл.

Да, няма смисъл, когато поредица от пъти ти гласуваш и този вот не произвежда стартиране на нов политически цикъл, създаване на правителство. Това е по линията на представителната демокрация.

По силата на някаква политическа рационалност, струва ми се, че политическите партии и техните лидери би следвало да направят всичко възможно да съставят правителство. Защото е явно, че според очакванията в обществото и мнозинството от българските граждани правителство трябва да има.

Още повече, че тази рационалност включва и поведение, ориентирано към запазване на властови позиции. Няма смислен политик по света, който да следва поведение, различно от това да максимизира властови позиции. Да, понякога това означава да се дръпнеш в опозиция, но така или иначе, това е политическата логика. В този смисъл тя също води към това да се състави правителство.

Оттам нататък какъв ще бъде форматът, как то ще бъде опаковано, как ще бъдат формулирани взаимоотношенията между различните политически сили в него, защото то във всички случаи трябва да бъде подкрепено от повече от две политически сили, какви цели ще си постави и всички останали въпроси вече са обект на дискусии, на преговори и т.н.

Но, ако този процес на взаимодействие между партиите – срещи, преговори и т.н., не е основан на предварителното разбиране, че правителство трябва да има, то това означава, че правителство няма да има. Не може да стане от само себе си, без участниците в процеса да искат то да се случи.

– Лидерът на ГЕРБ-СДС Бойко Борисов вече предпостави това – той заяви, че отиваме на избори. Отстрани изглежда, че няма желание за съставяне на правителство.

Българското общество е много разкъсано – социално-икономически, културно-политически. На политиците им е трудно да комуникират смислено, защото това, което на малка част от обществото би се харесало, за друга голяма част от обществото би било интерпретирано като нещо лошо.

Ако наблюдаваме поведение, в което не личи желание да се състави кабинет, то това би означавало, че това поведение е ориентирано към някаква определена група хора.

Всички изследвания, и не само сега, а в последните година-две, показват едно сериозно натрупване на предпочитания в обществото по отношение на създаване на правителство.

Дори, забележете, няма огромни претенции какво точно трябва да бъде то. Просто трябва да го има. Дотам докарахме политическия процес, че да се радваме просто на съществуването на едно правителство.

В този смисъл, не ми се струва оправдано политически Борисов да дава такива сигнали.

Дали те са премислени, дали те са искрени – аз не мога да кажа. Зад тях може все пак да се крие някакъв друг тип намерение. Това би могло да се интерпретира като някаква форма на ултиматум – ще отидем на избори, но няма аз да съм виновен, защото аз искам, а пък другите – не.

Борисов обича да влиза в подобна роля на разказвач, но тук опираме до нещо друго много важно в политиката – определен тип разкази, определен тип симпатии, определен тип сценарии важат и работят в определен тип ситуации. Нещата са динамични и няма абсолютно никаква гаранция, че това, което е работило преди половин година, преди една година, ще работи и сега. Имам предвид като начин на изговаряне на политическата действителност.

– Важно ли е правителството да бъде облечено в определени „дрехи“ – например да бъде съставено изцяло от евроатлантически настроени партии?

– Това вече беше изиграно…

– Защото, в случая с ИТН, те декларират подобна принадлежност, но при тях не е много ясно каква е идеологическата им ориентация. Вече се заговори за опасност от смяна на формата на управление – има ли подобно узряване в обществото, че парламентарната демокрация е изчерпана като модел – дори ИТН са едни от най-категоричните защитници на тази теза, така че спиралата от избори да ни доведе до свикване на Велико народно събрание с цел да бъде сменена формата на държавно управление? Президентска република например.

– По отношение на легитимирането на власт през някакъв тип геополитическа формула – аз не съм сигурен, отново на базата на множество изследвания, че геополитическата свръхидентификация е нещо, чрез което едно българско правителство би имало някаква вероятна легитимност.

С други думи, мнозинството от хората не се интересуват от геополитическия разлом. Не защото не разбират какво се случва, не защото той не е по някакъв начин важен, а просто защото дневният ред е тотално различен. Свръхексплоатирането на този разлом като легитимационен инструмент и апарат, първо, изхабява понятието, второ, не произвежда в никакъв случай много по-голямо доверие или легитимност към тези, които го експлоатират.

В този смисъл, според мен ефективната формула, чрез която трябва да се търси легитимация или произвеждане на доверие към следващото правителство, не би следвало да е геополитическият фактор.

Оттам идва и големият разговор за това всичко, което се случва не ни ли бута към смяната на формата на управление: това е един от възможните пътища – парламентарната демокрация не работи и следователно трябва да я заменим с нещо друго.

Това е често използван аргумент, още повече, че българската политическа традиция в частност, показва, че може да произвежда някакъв тип Цезари или Бонапарти, които трябва да заменят парламентарната демокрация. Това е единият път, той остава винаги отворен, в зависимост от желанието и на гражданите, и на интервенцията на политиците.

Другият път е партиите и гражданското общество да кажат: Така или иначе представителна демокрация в нейния либерален формат е невъзможна без силни институции и без демократична политическа култура, да се хванат в ръце и да заработят така, че да изпълнят със съдържание понятието „парламентарна демокрация“.

С други думи, партиите да действат като партии и гражданското общество да действа като гражданско общество. Партиите да не действат като проекти за малко и гражданите да не действат като принадлежащи към някакви тежко мразещи се племена.

Това е сложна задача, но ако искаме да се разминем с първия сценарий, трябва да се тръгне към втория. Няма как при това състояние на политическите партии в момента, да очакваме, че ще имаме работеща представителна демокрация. Просто няма как.

Защото този тип система се крепи и зависи изключително много именно от стабилността и от силата на политическите партии и, естествено, до голяма степен от стабилността и силата на гражданското общество.

Като добавим към това и тежките разделения в обществото, неравенствата и изобщо идеята за солидарност, без която пък е невъзможно гражданско общество, то виждаме, че трябва да положим доста усилия като общество – и политиците, и ние, за да минимизираме варианта за първия сценарий.

– Оптимист ли сте, че този парламент ще излъчи правителство за период от време, така че да се стабилизира обстановката в страната?

– Мисля, че ще излъчи…

– С третия мандат ли?

– Може би още с първия. Ако политическите лидери толкова много не усещат, не преживяват логиката на представителната демокрация, ако нямат политическо въображение, за да разберат какво трябва да направят, то инстинктът за самосъхранение би трябвало да ги накара да тръгнат в посока на съставяне на правителство.

Да, много фактори правят труден един или друг формат, но това не означава, че правителство не трябва да има. Ако даден футболен отбор не може да играе в схема 4:3:3, той може може да пробва да играе в схема 3:5:2. Това, че, примерно, „Левски“ и ЦСКА не могат да играят футбол или не играят добър футбол, не означава, че футболът е лоша игра. Това го казвам по повод критиките за представителната демокрация.