Дипломатът, политикът и общественикът Симеон Радев е и едно от големите имена в българската историография и публицистика. Български писател, европейски дипломат, демократ и истински патриот, отдал сили и знания за България, той запазва завинаги своята любов към Македония. Симеон Радев не е забравено име в българската история, неговите произведения са издавани и преиздавани. Той е влязъл в българските учебници, неговите книги, най-вече „Строителите на съвременна България“, са на лавиците на всяка българска библиотека. Но Симеон Радев е многолик и разностранен творец. Той пише забележителен труд върху Македония и Българското възраждане, спомени, които обхващат времето от края на 19 до средата на 20 век, пише за войните на България и договорите, сключени след тях, в които той е важен участник. Автор е на очерци върху културни факти, на многобройни писма до политици, дипломати, писатели, до близки хора. В поредицата от публикации под знака на познатия Симеон Радев и непознатата Бистра Винарова ще се опитаме да покажем и по-малко известната част от живота на Симеон Радев. Ще го направим чрез многобройните архивни документи, дарени през 2010 г. на Централния държавен архив от неговия син Траян Радев, текстове на Симеон Радев и картини на Бистра Винарова. Ще покажем фрагменти от живота, средата и делата им, като ще ги представим и в общия им път.
По време на Първата световна война България и Турция (до 1923 г. Османска империя) воюват на страната на Централните сили, формирани около Германия и Австро-Унгария.
Съгласно подписаните примирия с победителите от Съглашението и двете страни се задължават да скъсат дипломатическите отношения с бившите съюзници. Високата порта ги прекъсва на 28 ноември 1918 г., а България – на 17 декември 1918 г. Защитата на техните интереси се поема от неутрални страни.
Официално за възстановяване на дипломатически отношения може да се говори след Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 г. (между Турция и държавите победителки от Първата световна война, който отменя Севърския договор от 1920) и обявяването на Турската република начело с Мустафа Кемал паша (Кемал Ататюрк).
За нормализиране на българо-турските отношения важна роля има Кемал Ататюрк и особено фактът, че около една година той е в София като военен аташе (1913 – 1915).
Реалностите след края на войната и Версайската система на мирни договори, която налагат победителите, поставят пред двете страни необходимостта да противостоят на опитите на Балканите победителите да се възползват максимално за сметка на съседите си.
Общите интереси предопределят и връзките на Вътрешната македонска революционна организация (след края на войната ВМРО създава свое задгранично представителство в Цариград) и официалните власти, осъществявани със знанието на българската дипломация.
Българската външна политика, водена от министър-председателя Ал. Стамболийски, а по-късно (след 9 юни 1923) от министър-председателя проф. Ал. Цанков и външния министър Хр. Калфов също е в посока на добри приятелски отношения с Турция, но, въпреки официалното съгласие от края на май на двете страни за възстановяване на дипломатическите отношения, има известно недоверие към новата власт в София.
На този фон не е случаен изборът на Симеон Радев да поеме дипломатическата мисия в турската столица – завършил Галатасарай, владеещ турски език, с много връзки и познанства, опитен дипломат, отлично познаващ проблемите на Балканите, а и бил на мисии в Швейцария и Нидерландия.
На 1 март 1923 г. генералният консул в Одрин Тодор Марков е назначен за управляващ българската легация в Истанбул. На 3 декември 1923 г. е назначен за пълномощен министър Симеон Радев.
С провъзгласяването на Анкара за столица на Турция е необходимо и преместване на легациите, но те запазват своите местоположения в Цариград. Официалното преместването на българската легация в Анкара става през 1927 г., но на практика, поради трудности с намиране на сграда, седалището е в старата сграда на легацията до 1932 г.
В своите мемоари С. Радев споменава за затруднения, свързани с пътуванията и условията, както и здравословни проблеми, които правят още по-тежка и без това свръх натоварената му мисия.
С пристигането си в Турция С. Радев през декември 1923 г. осъществява важни срещи, за да се ориентира в намеренията на официалната власт по отношение на България и получава съгласието на турската страна да се обяви, че той поема поста от ген. Марков, макар и не официално акредитиран.
След редовно получавани инструкции от София и съгласно дадените знаци от турското правителство от 1924 г. започва подготовка за подписване на договор за приятелство между България и Турция.
Бавно и трудно вървят срещите между Симеон Радев и турските власти. Използват се всякакви недоразумения – статутът на българския дипломатически представител или пък личността на Симеон Радев.
Той предприема ход за изясняване на своето положение и изпраща Янко Пеев (от кръга към ВМРО в Цариград) в Анкара, за проучване на ситуацията. След дипломатически усилия и такт се осъществява среща между С. Радев и Исмет паша (Исмет Иньоню), тогава министър-председател, през юни 1924 г.
Независимо от общите желания преговорите прекъсват главно поради ключовия проблем, т. нар. „висящи въпроси“ – за бежанците и техните имоти, за правата на малцинствата и тяхното спазване, за българските училища в Турция, съдбата на Българската екзархия и турските училища в България, за вакъфите на мюсюлманите в България.
Според българското правителство (Калфов) те трябва да се решат след подписването на Договор за приятелство, докато турската страна неотстъпно настоява първо за решаването на висящите въпроси и след това подписването на договор.
Препъни камък се оказват тези за имотите на бежанците и правата на малцинствата.
Ангорската дипломация предлага да не се допуска връщането на бежанците по родните им места, като те получат обезщетение от съответната страна.
След протакания и изразеното ясно недоволство на председателя на турската република Кемал Ататюрк, според когото преговорите трябва да приключат с подписването на подготвените документи, или да бъдат прекратени, на 18 октомври 1925 г. е подписан Договор за приятелство между България и Турция.
Към Договора за приятелство между България и Турция има Допълнителен протокол за решаване на т. нар. „висящи въпроси“ и Конвенция за установяване, с която се урежда главно изселническия въпрос. Конвенцията дава възможност поданиците на договарящите се страни „да се установят и да пребивават“ на територията на другата страна.
Под договора и съпътстващите го документи стои подписът на Симеон Радев, българския извънреден пратеник и пълномощен министър във Вашингтон (по време на подписването му той вече е назначен за български дипломатически представител във Вашингтон).
Известно е, че макар и водещ преговорите в Анкара, Симеон Радев стриктно изпълнява нарежданията на българското правителство в лицето на външния министър Хр. Калфов. Той уведомява София за всяка стъпка на турските официални лица.
Заедно с това опитният дипломат е реалист за ситуацията, както по отношение на връщането на бежанците по родните им места (съгласно Цариградския договор от 1913 г. това е трябвало да стане в продължение на 2 години от неговото подписване, т. е. до 1915 г. и българското правителство не е успяло да удължи, поради невъзможността за спазването му, този срок).
Неслучайно в едно свое писмо до Димо Кьорчев през юни 1926 г., по повод дебатите около ратификацията на Договора, той му пише за „любителския характер“ на мненията, изразени от много политици и за „дилетантщината“ в българската политика.
Интересно е, че гласът на трезвия анализ по отношение на Ангорския договор се чува на Народното събрание от големите политици като Андрей Ляпчев, а по-късно от Атанас Буров.
В едно интервю за в. „Слово“ от 1926 г., когато е във Вашингтон, С. Радев казва, че той, който води преговорите, знае с каква болка в сърцето са направени някои отстъпки.
Независимо от нееднозначните оценки на този важен договор в историята на българската държава и компромисите при неговото подписване, не може да се вмени на Симеон Радев липсата на позиция и устойчивост в отстояване на българските интереси. Всички са работили със съзнанието, че се слага още един камък към „делото на мира“.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
