СДС е първата голяма некомунистическа и демократична формация у нас след падането на комунизма. Нейните основна цели бяха демократизация на страната, връщане на заграбената от комунистите селска и градска собственост, налагането на пазарна икономика и демократични избори, както и откъсването на България от посткомунистическата орбита на Русия и влизането на страната в Европейския съюз и НАТО. За чест на СДС и лидерите му трябва да се каже, че те успяха да изпълнят всички тези политически цели. И ако днес България е европейска държава, това се дължи основно на СДС и неговата демократична енергия.
Разбира се, тази политика на СДС доведе до ожесточена борба срещу него от страна на бившите комунисти и ченгета, както в страната, така и извън нея. Това постепенно отслаби съюза и намали неговото политическо значение. По ирония на съдбата, БКП и наследничката й БСП, които бяха основни опоненти на СДС и които ожесточено се бореха против всички гореизброени политики на СДС, и до днес се радват на добро политическо здраве и електорална подкрепа.
Независимо от настоящото й състояние и стеснено влияние в българската политика, едно не може да се отрече – СДС е най-емблематичната българска партия, когато става дума за прехода от тоталитаризъм към демокрация. Възхвалявана или оплювана, тя се нагърби с най-тежките реформи по времето на прехода и пое отговорност, която бе непосилна и нежелана за опонентите й. На днешната дата СДС навършва 29 години от основаването си.
„Съюзът на демократичните сили постигна много – изведе България за кратко време от тоталитарна към демократична система, от централно планирано към пазарно стопанство, от откритите листове до границата към пътуване без визи, от цензура и репресии към свобода на словото!“ – изброи в отворено поздравително писмо избраният преди месеци нов на СДС Румен Христов по случай 29 години от създаването на съюза.
На 7 декември 1989 година гражданските организации „Клуб за гласност и преустройство“, „Екогласност“, „Независимо дружество за правата на човека“ и няколко възстановени стари партии учредиха новата политическа сила „Съюз на демократичните сили“. Организацията се ръководи от Координационен съвет, за чийто пръв председател е избран Желю Желев. Впоследствие той става и първият демократично избран президент на прехода.
Под неговото ръководство СДС взе участие в националната кръгла маса, очертала процеса по демократизацията на политическия живот в България, и се открои като опонент на тоталитарната БКП. На 19 май 1990 г. е проведена първата национална конференция на СДС, а последвалите избори са проведени на 10 юни 1990 и са загубени от синята партия със значителна разлика от водещата БСП /бивша БКП/, като Съюзът твърди, че резултатът е манипулиран.
По време на седмото Велико народно събрание 39 депутати на СДС отказват да подпишат Конституцията и това предизвиква разрив в партията. Колегите им, които подписват, бързо губят доверието на съпартийците си и подкрепата на избирателите.
В навечерието на изборите от 1991 година СДС се разпада на 1 огромна и 3 малко фракции:
- СДС-движение – правоприемник на коалицията, създадена на 7 декември 1989 г. Негов лидер е Филип Димитров, последният председател на Националния координационен съвет на „старата“ неразцепена организация.
- СДС-център, в който влизат БСДП, част от „Екогласност“ и две по-малки местни партии.
- СДС-либерали, включващ ЗП, ФКЗД и група, отцепила се от ДП.
- БЗНС „Никола Петков“, който решава да се яви на изборите самостоятелно;
Ръководеното от Филип Димитров СДС печели първата изборна победа за синята партия /110 депутати срещу 106 на БСП/ и съставя първото демократично правителство в коалиция с Движението за права и свободи.
Това правителство прави важни стъпки за изтръгвани на държавата от хватката на тоталитарно й минало. приети са закони за възстановяване на частната собственост и за реституция, България става член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята външна политика към членство в НАТО и Европейския съюз. Политическият завой на ДПС предизвиква проблем в отношенията със СДС и принуди Филип Димитров да поиска вот на доверие, който не бе спечелен. Правителството пада, опитът за сформиране на ново е неуспешен и СДС минава в опозиция.
През 1995 година, след като Филип Димитров подава оставка от НКС, председател на СДС става Иван Костов.
През 1996 г. по време на катастрофалното за България управление на правителството на Жан Виденовв много сектори на икономиката в България настъпва криза. Тя се изостри неимоверно до зимата и доведе до всеобщ гняв срещу управлението на БСП, а след вълнения в края на 1996 и началото на 1997 г – и до предсрочни избори. Сините имат широка електорална подкрепа още преди размирните събития, изразена в избирането за президент на Петър Стоянов.
Той изигра съществена роля в мирното предаване на изпълнителната власт. Парламентът е разпуснат, назначено е временно правителство начело със Стефан Софиянски с мандат до следващите избори. това правителство взема някои неотложни мерки за реанимиране на колабиращата селд предишното управление държава.
Малко преди изборите СДС от съюз на организации се трансформира в единна партия и начело на коалицията оглавяваната от СДС коалиция „Обединени демократични сили“ печели изборите от 19 април 1997 година с голямо мнозинство. Правителството начело с Иван Костов става първото, което изкарва целия си управленски мандат. На него се пада и тежката задача да проведе непопулярни реформи, отлагани с години.
По време на неговия мандат в България се въвежда режим на паричен съвет, извършва се активна приватизация на държавните компании и структурна реформа, стартира реформа в здравната система. През първите две години управлението е относително стабилно, но след това се засилват обвиненията в корупция. На местните избори през октомври 1999 г. СДС все пак се представя задоволително. В края на 1999 г. се извършват промени в състава на кабинета, които обаче не довеждат до съществена промяна в обществените настроения. Сред тиражираните сюжети до края на мандата е този за така наречения кръг „Олимп“, който включва лица и компании, облагодетелствани от близостта си до правителството.
Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. ОДС губи следващите избори /2001 г/ и СДС минава в опозиция. Партията е раздирана от вътрешни дрязги и търпи външин натиск, като много от симпатизантите й минават по „царския флаг“. От 2001 година Председателският пост е поет от бившия външен министър Надежда Михайлова. Тя не успава да спре центробежните процеси в СДС.
През 2003 година поради вътрешните несъгласия в СДС Иван Костов се отделя и формира самостоятелната партия „Демократи за силна България“.
През 2005 година, след провал на парламентарните избори, националната конференция издига за нов лидер вече бившия президент Петър Стоянов.
Дори и неговият авторитет се оказа недостатъчен, за да преодолее спада в подкрепата за СДС и след като на първите за България избори за ЕП партията остава малко под границата за вкарване на евродепутат, Стоянов подава оставка. Мястото му в СДС е заето от Пламен Юруков.
След напускането от Стоянов на поста СДС изпада в криза на идентичността и дълго не успява да намери харизматичен лидер.
През 2008 година Юруков е заменен от Мартин Димитров, който опита политика на сближаване с ДСБ на Костов.
Получената в резултата „Синя коалиция“ регистрира последния по-значим изборен успех на СДС, като получава 6,76% на изборите през 2009 година и влиза в парламента.
Към 2012 година СДС има само 12 334 регистрирани членове до 2013 година набързо сменя на лидерския пост Емил Кабаиванов /избран през 2012/ с Божидар Лукарски.
Последният ръководи някога могъщата партия да 2018 година без забележими успехи и на XIII-та Национална конференция на СДС за председател на партията е избра настоящия й лидер Румен Христов.
Въпреки упадъка на синята партия и избледняването на „синята идея“ през годините, СДС си остава запазена марка в българската политическа действителност. Въпреки сериозните критики, на които е била подложена през целия си политически път, партията остана единствeната, предприела реални стъпки за демократизация на България. Стъпки, чиято инерция после използваха доста уж десни политици, за да присвоят заслуги, които по право принадлежат на онези, които издигнаха и защитаваха „синята идея“.
