Начало Коментар Румен Радев иска да е като Орбан. Но не може

Румен Радев иска да е като Орбан. Но не може

94
Веселин Стойнев
Веселин Стойнев
Снимка: Дария Спирова

Президентът на републиката Румен Радев, върховен главнокомандващ на натовска държава и натовски генерал, замина на много неотложно посещение в Унгария и Швейцария, докато София е домакин на Парламентарната асамблея на НАТО – ключово международно събитие за страната ни за последните няколко години.

Радев обясни, че не е избягал от България, защото визитите му били уговорени много преди насрочването на Асамблеята – макар и за не-дипломатите да е ясно, че дори и да е така, няма никакъв проблем подобни посещения да бъдат отложени с няколко седмици или месеци. (По същото време френският президент Еманюел Макрон направи първата след цели 24 години официална държавна визита на френски президент в Германия – като връзките между тези две страни все пак са ключови не само за тях самите, но и за цяла Европа, особено в днешната напрегната геополитическа обстановка. А предшественикът на Радев – Росен Плевнелиев, имаше няколко визити в Унгария през мандата си, като при последната получи най-високото държавно отличие). На всичко отгоре президентът Радев, заявяващ се като непримирим защитник на българските интереси спрямо Северна Македония, така и не каза дали при толкова важната си среща с Виктор Орбан е повдигнал въпроса защо с години той приютява четирикратно осъждания бивш македонски премиер Никола Груевски и защо близки до него олигарси подкрепят скопски медии, сеещи антибългарска пропаганда.

Свой сред чужди, чужд сред свои

Всъщност Румен Радев нямаше да се чувства комфортно да се срещне в София с генералния секретар на Алианса Йенс Столтенберг и да е първи по ранг домакин на представителите на парламентите на 32 съюзнически страни от пакта. Не просто защото щеше да бъде приет от тях с нещо повече от хладна дипломатическа любезност като добре познат русофилски натовец. Много повече на място – и сякаш според предназначението си, той се почувства в Будапеща при най-върлия путинофил в Европейския съюз – Виктор Орбан, откъдето заяви за пореден път своето миротворческо верую за войната в Украйна. Като се опита да го подплати и за сметка на дипломатическото домакинство на Швейцария след срещата си с президентката Виола Амхерд – въпреки че на мирната среща на върха идния месец в Берн няма да дойде виновникът за войната, за да може изобщо миротворчеството да има адресат.

Почти по времето на неотменимия воаяж на президента Радев испанският крал Фелипе VI лично посрещна на пистата на летището в Мадрид украинския президент Володимир Зеленски, а премиерът Педро Санчес подписа с него споразумение за военна помощ за Киев за над 1 млрд. евро. Главнокомандващият на въоръжените сили на Украйна Олександър Сирски обяви, че Франция изпраща военни инструктори на украинска територия. А Асамблеята на НАТО в София гласува декларация, с която подкрепя Украйна в международно признатото ѝ право да се защитава – и то до победа, като препоръча да бъдат отменени ограниченията да нанася удари по легитимни цели на руска територия с получените от страни от НАТО и партньорите ѝ оръжия.

Документът от софийската Асамблея на пакта е исторически, въпреки че този орган не взима действителни решения, особено за това какво оръжие къде да се използва. Но пък изразява широко легитимна политическа воля на базата на вота на представителите на парламентите на страните членки. И това е важно насърчение за суверенните държави от пакта, подпомагащи военно Украйна, защото руската армия напредва застрашително и бомбардира украински градове от своя територия, без украинската армия да може да противодейства, поразявайки източниците на ударите на територията на агресора с предоставените ѝ от Запада оръжия – именно заради ограничението те да се ползват само на собствена земя.

Едно не може да се отрече: българският президент стои като Гюро Михайлов на поста си. За него още от първия ден на инвазията на Русия виновникът не е виновен, а войната е сякаш природно явление – като дъжд с гръмотевици, изсипали се над Украйна. И следователно мир може да бъде постигнат, ако украинците се съгласят да предадат територии и население дотам, докъдето е валяло и гърмяло. Налага му се обаче вече да вади нови аргументи, след като плашилото, че ще пращаме войски, бе отречено както от Столтенберг („НАТО не сме част от конфликта и не искаме да сме, но помагаме, защото искаме Украйна да победи, а другата ни задача е да избегнем излизането на конфликта извън Украйна и превръщането му в пълномащабна война“), така и от служебния премиер Главчев („Темата за изпращане на български войници в Украйна – за мен това е типичен пример за хибридна атака и дезинформация. Никога не е обсъждана такава тема във формат „НАТО““).

Те стискали детско пистолетче, а той?

Новият аргумент на Радев е, че щом някоя държава позволява с нейно оръжие да се нанасят удари по територията на Русия, то тя става цел за ответни руски удари, както предупреди Москва. И всички страни от пакта ще сме въвлечени по един или друг начин във война, защото според член 5 от договора за НАТО нападението над една членка е нападение срещу всички. Всяването на страх от война (отново не се проблематизира „ответното право“ на Русия) Радев оцветява с аргумента, че политиците, които взимат такива решения, били „стискали в ръка само детско пистолетче“ и вероятно щели да се скрият при война – затова първо да минат поне месец интензивно военно обучение, преди да рискуват чужди животи. Самият президент обаче, който е безспорен военен професионалист, не засяга не по-малко резонното питане дали ако България я сполети съдбата на Украйна, той няма да последва примера от 1940 г. на именития си френски колега маршал Петен, като вдигне бялото знаме и оглави марионетна държавица.

Парадоксът обаче е, че дори твърде слабото като авторитет и капацитет днешно правителство се оказва в този случай силно, защото не е излъчено от президента. Промените в конституцията спрямо служебните правителства се оказват работещи и самият Радев призна, че кабинетът ще реши кой да ходи на срещата на върха в Берн. Ако президентът излъчваше служебния кабинет, със сигурност той щеше да е българският участник на форума, както бе в подобни случаи преди. Радев обаче вече няма сериозни властови лостове да променя външнополитическия курс на страната, а евроатлантическото мнозинство е налице въпреки разтурянето на „сглобката“. Което е равносилно на нова българска помощ за Украйна и български принос към евроатлантическото единство.

Коментарът е публикуван в Дойче Веле.