Михаил Неделчев е български учен, литературен историк и теоретик, литературен критик, културолог, есеист и публицист, общественик и политик. Автор е на книги с монографични литературоведски и литературно-исторически изследвания, студии, статии, очерци.
Проф. Неделчев, на днешната дата /01.02 – бел. ред./ през 1945 г. са осъдени на смърт и избити близо 3 хил. български политици, интелектуалци и военни, обвинени от комунистите във фашизъм. Само за сравнение по време на Нюрнбергския процес са осъдени на смърт само 14 души. Кому е била нужна такава жестокост у нас?
Очевидно на Сталин и на онези, които установяват тираничния комунистически режим. Било е необходимо да създадат страх сред цялото население. Това е сталинистка тактика и стратегия да бъдат избити и унищожени най-истински социално активните хора в съответните страни, където се установява този режим.
Впрочем, така се практикува и с тези комунистически кадри, които не са били преди това емигранти в Москва и които много последователно са изчистени в хода на следващите години. Но разбира се, първо трябва да се ликвидира точно буржоазният елит – политически, стопански пък и интелектуален – хуманитаристите.
Как може по друг начин да бъде обяснено това, че хора като акад. Михаил Арнаудов, като Димитър Талев, като Змей Горянин, който е бил всъщност цензор и който също е натикан в затвора, слава богу не е сред убитите, но оттук нататък е изцяло маргинализиран.
Тази цифра наистина е колосална за нашата страна. Към нея трябва да бъдат добавени и огромният брой на т. нар. „безследно изчезнали”, на хората, които са убити без съд и присъда из малките селища. Не са убити само онези, които са осъдени от т. нар. „Народен съд”, който няма нищо общо с истински съд.
Чудовищното престъпление е, че този съд дори обявява смъртна присъда на хора, които вече са избити. Постфактум се легитимира тяхната смърт.
Много е интересен да кажем случаят на нашия посланик по онова време в Стокхолм – Николаев, който също е осъден на смърт. Тогава му пращат нещо като призовка, в която пише „върнете се, за да влезе в сила Вашата присъда”, т.е. върнете се, за да бъдете убит. Това е герой от Първата световна война, покрит изцяло с ордени.
Това е човек, който след 1921-1922 г., когато по същество българската армия е почти разпусната, той следва – учи икономика, учи право. Има втора кариера, след това има трета кариера като дипломат. Когато не се прибира от Стокхолм, става преподавател по български език в университета в Упсала и пише учебник. Т.е. има четвърта кариера. Слава богу, че той е запазен, но ето такива хора са били избитите.
В годините след съветската окупация са изчезнали или убити около 30 хил. българи. Как това се отразява на българския народ – на неговия мироглед и на неговото социално поведение?
Избиването на елита, избиването на интелигенцията, избиването на пределно социално активните хора се отразява навсякъде надолу по пирамидата на йерархията в обществото. Всички тези хора имат семейства, те са свързани. В България общо взето почти всички хора са роднини по някакъв начин, ние сме една мрежа.
Естествено, това чудовищно престъпление се знае. Не само се знае, но хората имат едно наум. Като сложим тук и тези, които са натикани по лагерите и в Белене, и в Куциян, и във всички станали лагери, като сложим тук и селяните, това е едно огромно множество от хора. Почти няма семейство в България, което по някакъв начин да не е засегнато от, както навремето се казваше, „мероприятията на народната власт”.
„Мероприятията на народната власт” бяха точно тези убийства, изселвания и разбира се, отнемане на имуществото. За комунистите това също беше изключително важно – да се лиши елитът или хората, които по някакъв начин са социално активни, от тяхното имущество, от тяхната социална база.
В София пък, по един много насилнически начин, в къщите на хората бяха натикани т. нар. „квартиранти” абсолютно насила. Те плащаха някакви нищожни наеми, но не е въпросът само в това – тези т. нар. „квартиранти” бяха сложени с цел да упражняват тормоз.
В нашата къща тук на „Хан Аспарух” също имаше квартиранти, но те бяха добри хора, бяха прилични, но никой не ни беше питал те да присъстват в дома ни. Слава богу ние не бяхме от хората, които бяха наистина малтретирани по много сериозен начин, както е било да кажем в семейството на съпруга на моята сестра. Те бяха тормозени с десетилетия.
Да не говорим, че всички тези хора, които бяха засегнати от мероприятията на народната власт, техните деца не получаваха разрешение да следват, да кандидатстват въобще в университети. Дори понякога ги натикваха в някакви треторазрядни гимназии накрая на града, ако бяха останали в рамките на големия град.
Последиците са много тежки. Те са във всички посоки. Това е създаване на страх, създаване на едно усещане, че нищо не зависи от теб, така да се каже предизвикване на една пасивност в обществото. Всеки се ослушваше, всеки се оглеждаше.
Аз съм роден през 1942 г. и в моето детство за това се шепнеше, за всички тези неща се шепнеше – този го пратили в лагер, онзи еди-какво-си се случило с него и пр. Всичко това се знаеше, но то беше тайна и тази тайна се превръщаше в една трайна мегатравма за цялото българско общество.
Като говорим за времената на съветската окупация, е справедливо да отбележим, че българският народ, единствен от всички останали източноевропейски народи, съумява да организира мощно съпротивително движение, включително и партизанско на т. нар. „горяни”. Защо според Вас днешното младо поколение не знае за този период от българската история?
Младото поколение за съжаление не знае не само за горяните, което е едно удивително съпротивително движение. То може да се равнява само с това, което се е случило в Естония и в Латвия. Там съветската окупация е късна – тези три балтийски страни са присъединени към Съветския съюз след 40-а година.
Когато германците настъпват, руснаците използват случая да присъединят трите балтийски страни, които си имат буржоазни демократични режими, както е и отвратителното престъпление с разделянето на Полша.
Младите действително не знаят и някак си им е създадена една такава нагласа да не се интересуват именно като от срамна тайна. Неслучайно тази теме се политизира пределно. Така да се каже, ние, които сме комунистически внуци, не трябва да се интересуваме от това, защото десните го политизират прекомерно и пр.
Аз виждам това понякога и по реакциите на моите студенти. Когато говорейки нещо за литература, правя някаква асоциация и им казвам нещо, което е политическо и антикомунистическо, виждам как те леко се стряскат и се напрягат и просто не желаят да слушат. Т.е. „какво ни ги говориш тези неща, ти си прекалено ангажиран с тази проблематика и т.н.”.
А с тази проблематика всички трябва да бъдем ангажирани – млади, стари, абсолютно всички. Докато не превърнем думата „антикомунизъм” в една съвсем нормална дума, няма да може да има в България нормални обществени отношения.
Така, както аз съм антифашист и то яростен антифашист и антинацист, по същия начин аз съм и яростен антикомунист. Това е съвсем, съвсем нормално. Трябва да се знае, че антикомунизмът е задължителен за един демократично мислещ човек.
Не можеш днес, след всички тези чудовищни престъпления, които са извършени в хода на 20 век, не можеш с никакви основания да продължаваш да си комунист. Ако си комунист по някакъв нов начин, както и да е горе-долу, обаче да си комунист, който уважава онова време и деятелите, които са извършили чудовищните престъпления тогава, просто е недопустимо. Не може да си демократично мислещ човек.
Гледам ги сега на Бузлуджа с фланелки на Сталин, с фланелки, на които пише СССР…Ами СССР го няма. В Русия вече не ги носят чак толкова показно тези фланелки, а тук в България на Копринка на събора на русофилите или горе на Бузлуджа всички са се изтипосали с такива фланелки.
Така, както е недопустимо да се явиш в фланелка, на която има знаците на фашизма и на националсоциализма – свастиката и пр. – по същия начин трябва да е недопустимо на архипрестъпника, на чудовището, на демона, на гнусния демон, отвратителния, впиянчения убиец Сталин да го носиш на фланелка. Това е просто недопустимо.
В дълг ли е днешната българска интелигенция към обществото ни, че не е разказала достатъчно от тази част от българската история?
Аз мисля, че слава богу, достатъчно е разказано. Въпросът е, че тези книги, тези текстове, в които се описва всичко това, не са прочетени както трябва.
Примерно Институтът на проф. Ивайло Знеполски за изследването на близката памет издаде прекрасни книги, в които пространно е анализирано и теоретично, и конкретно като сюжет. Нашият департамент Нов българистика в Нов български университет прави достатъчно.
Всеки от нас е написал достатъчно текстове, но те стоят като някакви академични изследвания. Те би трябвало тук да бъдат подхванати от популярни съчинения, от вас, журналистите, да бъдат подхванати от популяризаторите. Трябва да се превърнат в една всекидневна, масова интелектуална практика, знание и прочие.
Много е важно непрекъснато да се правят връзки и към настоящето, защото това не е минало. Това е заплаха, която дебне непрекъснато за съжаление. Ние виждаме как непрекъснато под формата на нови популистки нагласи се възкресяват мрачните, жестоки утопии на тоталитарните идеологии.
Всички сме заплашени непрекъснато и от нови идеологии и за съжаление виждаме как това се случва и в демократични страни. Аз съм ужасен от това, което става във Франция с тези т. нар. „жълти жилетки”.
Каквито и да са основанията на тези хора, че примерно има неравенство, ясно е, че има неравенство. Цялата тази вандалщина, начинът по който прекрасният булевард „Шанз елизе” те непрекъснато го малтретират, начинът по който рушат на хората средния и дребния бизнес, магазините, начинът, по който се постъпва въобще с парижани… Аз съм убеден, че тук има и конфликт между някакви слоеве от населението, които са се струпали в Париж и които просто си отмъщават и на Париж. Това е поругаване и на френската столица.
Същото нещо се случва и тук, слава богу, че напоследък малко изчезна тази практика. Същото нещо извършват маргиналите от крайните квартали, отивайки уж на мач, по пътя поругават центъра, изнасилват центъра – обръщат кофите за боклук, чупят витрини, чупят автобусите и т.н.
Никой не може да ме убеди, че това е нормална социална реакция или политическа реакция. Това е вандалщина на маргиналните люде. Това се случва понякога и в едни квартали, да не казваме гета, като Столипиново, като Филиповци. Виждаш някакъв човек, който извършва дребно престъпление и изведнъж целият квартал тръгва да го защитава. Някаква етническа солидарност се проявява, което е абсолютно недопустимо. Тези практики нямат нищо общо с демократичното мислене и демократичното поведение.
