Професор Ивайло Дичев – уважаемият културолог и учен, напусна този свят тази седмица. Той беше не само един от най-изявените умове в България, но и голям приятел на ДЕБАТИ. БГ. В памет на него споделяме интервю от 2018 г., което и днес е много актуално. В него той говори за една от нашите най-големи предизвикателства – висшето образование.
Ивайло Дичев беше професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподаваше в чужбина и беше водещ на изследвания в няколко държави.
С докторат от Софийския университет и университета Париж-VII: Дени Дидро, той работеше в областта на естетиката, а после се занимаваше със социални науки като политическа култура, градска антропология и балкански идентичности. В края на кариерата си се фокусираше върху гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Той беше и редактор на онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.
Ивайло Дичев беше известен писател и есеист, публикувал е в български и европейски издания. Той получи награди за есеистика като „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).
Проф. Дичев, как бихте коментирали ситуацията с висшето образование в България в момента? Държавата продължава да финансира повече студенти, отколкото има желаещи, докато университетите имат незапълнени места. Какво е вашето мнение за факта, че държавните средства, предназначени за учебни заведения, да се дават на студентите като стипендии, а те да поемат задължението да работят за българската икономика за определен период след завършването си?
Това със студентските заеми е комплексно решение в един много различен свят. Не е много приятно. В САЩ, например, младите хора остават задължени с трилион и половина долара заеми в момента, което е огромна сума пари. Въпросът е – има ли алтернатива на това решение? Смятам, че има някакъв смисъл в това, но проблемът е наистина дълбок. Проблемът с нашето образование е, че то до голяма степен е изгубило своя смисъл. България се демодернизира.
През 90-те години се говореше, че няма нужда от инженери, че комунизмът е минал и че заводите ще бъдат затворени. Сега обаче липсват инженери. Проблемът е, че инженерите и специалностите не могат да се създадат от ден на ден, ще е трудно.
Нашата индустрия стана подизпълнителска във всеки аспект, където погледнете. Когато големите компании идват у нас, те довеждат свои специалисти, не наемат местни експерти. Възможно е да има българи, но те са обикновено завършили в чужбина.
Нашият проблем е, че хората ни не ги търсят за тази експертна дейност, за която ние ги обучаваме. Това, което ние правим, става безсмислено. Ние нямаме нужда от по-малко специалисти, а от повече!
Висшето образование има социална и върхова функция. Ако трябва да има публично финансиране, то трябва да бъде насочено повече към инфраструктурата на образователните заведения, като общежития, стипендии, дисциплината и др. Образованието трябва да бъде достъпно за всички, но водещите учебни заведения трябва да бъдат на високо ниво и да се концентрират върху високите постижения.
Докато сега имаме много ВУЗ-ове, които не представляват високо качество, нито имат ясна специализация. Това води до провинциализация на висшето образование, защото не предлагаме предпоставки като стипендии и общежития. Нашите студенти работят повече от установените закони и често се наемат за неквалифицирани работи, без перспектива.
Трябва да се създадат условия за студентите, където те да имат възможност да живеят на кампуси с библиотеки, спортни зали и други съоръжения, които са важни за студентския живот. По този начин образованието може да се върне към своя смисъл – да бъде място, където младите хора могат да се развиват и общуват.
Всъщност, университетите трябва да бъдат специализирани и да се концентрират върху върховите постижения, а не да предлагат всичко на всички. За да достигнем това ниво, трябва да има оценка на качеството, което може да бъде направено само от международната научна общност.
Кой ще бъде най-големият противник на тези необходими реформи във висшето образование – администрациите, преподавателите или чиновниците в министерството?
Преподавателите очевидно ще защитават своите интереси. В нашата среда е тенденцията хората да започват и да завършват там, където са. Все пак, и администрациите и чиновниците в министерството влизат в играта. Пътят към реформи в изобразението се оказва тромав и заплетен, защото това е особеност на българската култура.
В общи линии, образованието е съществено предизвикателство за България. Ние трябва да определим ясна визия и цел за развитието на висшето образование и да се стремим да подобрим качеството на учебните заведения. Само по този начин можем да гарантираме, че младите хора ще бъдат подготвени за предизвикателствата на бъдещето.
