Професор Георги Рачев е климатолог и специалист по синоптичен анализ и синоптична климатология. Преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Има научни трудове в областта на възобновяемите енергийни източници и качеството на атмосферния въздух.
Проф. Рачев, в края на миналата година и началото на тази Вие участвахте в 27-ата българска експедиция в Антарктика заедно с редица други български учени. Разкажете ни какво видяхте и какво изследвахте там?
О, страшно много неща видях там. Аз като климатолог бях щастливец, че отивам на Ледения континент и по-специално на остров Ливингстън. Отидох малко по-късно от моите колеги геолози и биолози, тъй като климатът е нещо по-голямо. Обикновено за да се изследва той, са необходими наблюдения откъм 30-ина години.
С моя колега доц. Сарафов, с който бяхме заедно, разработвахме една тема, която по всяка вероятност нищо няма да говори на зрителите и слушателите – трансфер на седименти в този полярен климат.
Много е интересно, защото седиментният трансфер е свързан с преминаването на температурата през нула градуса. Това рязко руши скалите и това е физическият смисъл на климатичните изменения.
Когато имате само лед, нищо не се случва. Трябва да Ви кажа, че на Антарктида е доста скучно – нищо не се случва. Самият континент е напълно безжизнен. На островите, които са около Антарктида, там вече има животинчета, има и малко растителност, доколкото въобще лишеи и мъхове могат да се сметнат за сериозна растителност.
На брега излизат тюлени, пингвини и моржове. Те излизат, за да си починат през краткия прозорец на лятото, който обикновено на юг от 60-ия паралел е между декември и март месец. След това се прибират обратно в своя дом – океанът.
Интересна беше темата, защото тя дава отговор какво се случва с глобалното затопляне, какво се случва с изменението на климата и най-вече това, което интересува абсолютно целия свят, е колко бързо става това нещо.
Наистина климатът се променя. Той по принцип е природно явление, което не е стационарно. Климатът непрекъснато се е изменял през различните епохи. Това, че се променя климатът, че става малко по-топло, не е притеснително. Било е така и не само по времето на баба и дядо, а и преди 1000 години.
Новото и абсолютно непознатото за цялата наука и специално за климатологията е силата и бързината, с която се извършват тези промени. Ние отидохме доста наготово – преди нас бяха доста наши колеги, които са изследвали много неща. Запознаха ни със снимков материал, с разкази и ние си отидохме буквално като вкъщи, като у дома. Нещата ни бяха доста познати.
Там видяхме отстъпление на ледника с повече от 30 метра. И това не е станало така, както аз го преподавам на моите студенти – в продължение на стотици години, бавно, лежерно – не. Отстъплението на ледника с 30 метра е станало за буквално 12-15 години. Това е скорост, равна на метър-метър и половина на година топене на ледника, което е много. Това продължава вече повече от 15 години.
Това неминуемо доказва, че Земята става по-топличка, защото това не се случва само там. Мои колеги от Колумбия, с които се видяхме, от Испания също потвърждават това глобално виждане. Отделно колегите климатолози, които работят на останалите станции вече на самия Леден континент казват, че ледовете се топят.
Интересното обаче е, че не се топят с еднаква сила на всички места. Т. нар. Западна Антарктида, която е обърната към Южна Америка, става все по-топла и ледниците бързо се топят.
Куриозното е, че това огромно ледено блокче, което представлява самият континент Антарктида (леденото блокче е с големина един път и половина Европа и с дебелина от 2 до 4 км на леда) увеличава обема на леда си. Колкото по-топло е, толкова повече енергия и влага има в атмосферата, толкова по-често вали, а на Антарктида винаги вали сняг и става пък акумулация на леда.
Така че ние и колегите ни от целия свят получаваме нови данни за разбирането на климатичната система, за разбирането на природата, в която живеем. Понеже в природата няма празно, не може да има нещо, което да остане незавзето – нашите знания непрекъснато се увеличават и ние разбираме същината на тези климатични промени. Те невинаги са в една и съща посока, както ние си мислим. По-важното е, че засега няма нищо трагично в глобалното затопляне.
Тези глобални процеси обратими ли са и какво е значението на човешката дейност за тях?
В Парижкото споразумение и в прословутия индекс, че ако се затоплим с 2 градуса, ни чакат само смърт, нещастие и трагедии, не участват климатолози, мога да Ви го кажа директно в ефир и трябва да го знаят Вашите зрители. Там участват икономисти и политици.
В момента заявявам много отговорно, че светът никога не е бил толкова богат, толкова сит, както е в момента. Светът никога не е просперирал толкова много, колкото е в момента. Изсичането на горите намалява и светът става все по-зелен и по-зелен в сравнение с преди 20-30-50години. За детска смъртност, за обща смъртност показателите са уникални.
С две думи: глобалното затопляне води към по-добър начин на живот на цялото човечество. Когато всяко едно общество достигне своите върхове в развитието, хората започват да изпитват нужда да обърнат внимание на качеството си на живот.
Вече си нахранен, вече си с покрив над главата, имаш водопровод, имаш канализация и сега вече мислиш за друго. Говорихме си с Вас по въпроса – ООН обръща внимание, че ти имаш право на качествен живот. Той преди всичко е свързан с чистотата и качеството на въздуха.
Ние с Вас можем да подбираме приятелите си, може да подбираме храната, която ядем, можем да подбираме водата, която пием – имаме много голям избор за всичко. В никакъв случай обаче ние не можем да подберем въздуха, който дишаме.
Той е еднакъв и за министър-председателя, ако е в София, и за президента Тръмп, ако е на гости в София. Всички – и президентът, и последният клошар дишат един и същи въздух. Неслучайно при нас има една максима – свободата и въздухът ни правят абсолютно равни.
Трябва да разберем, че всички ние сме заедно в една кошница. Не може ние с Вас да си изберем и да си дишаме хубав въздух, пък другите да се оправят, както намерят за добре. Това неможе да стане не само в България, това не може да стане по принцип в целия свят.
Само общото разбиране (а то вече е налице), че всички сме задно и всички трябва да положим усилия този въздух да е по-чист, да е по-качествен, може да разреши проблема с глобалното замърсяване.
В Северното полукълбо са съсредоточени 80% от населението на Земята, тук е 80% от промишлеността – онази, която замърсява въздуха. Северното полукълбо дава може би 70% от животновъдната продукция и растениевъдството. Тук са хората, които трябва да решат какво ще правят.
Антарктида понеже е изключително затворена и изолирана територия, там и най-малките проблеми в глобалния фон дават отражение и изследванията на Антарктида точно затова са полезни. Там, на тази чиста природа всякакви изменения много ярко изпъкват и от там можем да си правим изводите.
Изводите са прости и в много отношения в редица страни, особено в Европа, САЩ също много сериозно работят в това направление, се установява, че ние можем да направим нещо. Чрез ограничаването на потреблението на хората няма да се постигне ефект. Когато на един човек започваш да му „дърпаш килимчето”, автоматично в него е заложено да се съпротивлява.
По-скоро убеждението, че можем да вървим напред и нагоре, задоволявайки своите нужди все повече и повече – това може да стане с по-малко природоползване. Трябва да черпим не така хищнически природата, както досега. Може животът ни да става по-добър в по-малко вмешателство на природата. Това е факт в доста страни, положително е.
Затова са и тези изследвания, които се извършват в Антарктида. Има и един геополитически привкус – това е парчето земя, което не е разпределено.
Как се справят живите същества в Антарктика с тези променящи се условия?
Общо взето влиянието е сравнително ограничено, защото на сушата няма никой. На сушата си има едни лишеи и мъхове, които, както казват моите студенти – въобще не им пука какво се случва с Глобалното затопляне.
Животът е в океана – там протича по-голямата част от съществуването на всички представители на животинския свят. Те излизат на брега само през лятото и в много редки случаи през зимата. Средата ги защитава и те се чувстват много добре в океана.
Промяната на температурите обаче, удължаването на този прозорец, в който може спокойно да излизат на сушата (а те са адаптивни видове, които много добре се справят с климатичните промени). Дори си спомням две дами, които ни бяха на гости от Колумбия, се снимаха до един тюлен. Едната от тях пипна тюлена и каза „а, ама той е топъл”. Да, наистина е топъл, защото е топлокръвно животно.
Няма хищници, които да го дебнат на сушата. Като излезе там, той си почива. Там животът тече много бавно, много лежерно. Опасността е в океана – там са косатките, там са и ушатите тюлени, които се хранят с пингвини и други тюлени. Сушата е обикновено тих пристан за дрямка и почивка, продължаваща по няколко часа.
Няма сериозни промени, те са много деликатни и в малки граници. Там основният индикатор е топенето на ледниците. Другият по-важен показател е намаляването на леда в Северното полукълбо. Има индикации при белите мечки, че се намират отделни екземпляри, които са удавени.
Балата мечка е сухоземно животно, тя трябва да е или на сушата, или да си намери парче лед, на което да се качи и да си почине. Тя не е като тюлените и не може непрекъснато да плува. Необходимо е да има лед, на който бялата мечка да отдъхне, след това да продължи да ловува.
Намаляването на леда при някои видове е много сериозно свързано с тяхната популация, придвижването от едни райони на други. Има обаче и нещо съвсем плашещо и то е рязкото намаляване на плаващия лед в Северното полукълбо. Мога да се закълна, че в близките 5 млн. години Антарктида няма да се стопи, няма как. Тя е на самия полюс и нищо не е в състояние да стопи това огромно парче лед.
В Северното полукълбо не е така, защото това е морски лед, който се топи всяка година и този лед, който се нарича „паков лед” или многогодишен морски лед става все по-малко и по-малко.
Всеки е слагал в таратора си, във водата или в уискито парченце лед и знае, че докато ледът не се стопи, температурата остава равномерна и доста ниска. В момента, в който парченцето лед се стопи, взривно започва затопляне на течността. Това е опасността за Северното полукълбо.
Когато този морски лед, който с всяка изминала година става все по-малко и по-малко, ако тази тенденция я прехвърлим свободно напред, след 50, а може би и след 30 години може да нямаме лед в Северния ледовит океан. Тогава цялата топлина ще отива за затопляне на океанската повърхност. Това ще доведе до промяна на морските течения, ще доведе и до още по-бърза промяна на климатичните условия в редица райони на Европа и на Северна Америка.
Това е най-голямата опасност, която евентуално ни очаква през следващите 20-30 години.
