Само преди около 40 години – което е доста кратък срок в плана на историята – Германия и Франция бяха непробиваемият тандем в европейската политика. По това време двете основни сили в ЕС решаваха различията си „на четири очи“, а не в европейските институции и после използваха общия си авторитет, да диктуват дневния ред на останалите членове на Блока. (В края на 70-те на миналия век канцлер на Западна Германия е Хелмуд Шмид, а президент на Франция – Валери Жискар д‘Естен.)
Днес нещата изглеждат много по-различно. Франция и Германия заемат противоположни позиции по повечето политически теми. Париж е за прекратяване на безкрайните преговори за Брекзит, а Берлин е склонен те да продължат. Макрон, по чиято инициатива беше създадена „Европейската група за военна намеса“ (към момента в нея влизат 8 страни), изразява подкрепата си към изпълнението на мисии в точки с военен конфликт, докато Меркел подкрепя по-широката и по-тромавата инициатива за „Постоянно сътрудничество в областта на отбраната“ (залегнала в Лисабонския договор). И не на последно място – Франция е „за“ засилването на интерграцията между страните от еврозоната, за да бъдат готови за следващата икономическа криза (да не забравяме, че преди да стане президент Еманюел Макрон беше финансов министър, а преди това – банкер), а Германия се притеснява от моралната страна на този въпрос, защото на практика това означава „Европа на две скорости“. (Но така или иначе тя е факт, защото основните решения за Блока се вземат от Съвета на ЕС, а не от Европарламента, който гласува с „да“ или „не“ предложенията.)
Колкото повече ЕС се разширява, толкова повече намалява глобалната му тежест, а кризите, пред които се изправя, стават по-тежки. Срещата на европейските лидери 20-21 юни, която трябваше да реши големите въпроси в Съюза, се превърна в поредната илюстрация на размитите правомощия при вземането на решенията в организацията. Ангела Меркел, която довършва последния си мандат като канцлер на Германия, се отказа от кандидата си за председател на ЕК – Манфред Вебер, баварският политик издигнат от ЕНП, най-голямата дясноцентристка групировка в ЕС. Причината е, че той не получи подкрепа от страна на Съвета на ЕС.
Демокрация и лицемерие
Случилото се е поредната демонстрация на борбата между Съвета и ЕП – кой да взема решенията. Според член 17 от Договора на ЕС, избора на председател на ЕК (която отговаря за изпълнителната власт в ЕС) , е споделена отговорност на двете институции. Франция и още няколко страни не подкрепиха кандидатите на ЕП – консерватора Манфред Вебер, съперника му, холандецът Франс Тимерманс, издигнат от левицата, нито датската либералка Маргрете Вестагер. Логично някои се питат – това значи ли, че когато парламентът започва да диктува решенията, правилата се прекрачват? Краткият отговор е „не“. На практика, Съветът упражни правото си на контрол върху предложението на парламента – защото демокрацията се основава не само на правни норми, но и на механизми за контрол. И нека видим дали все пак банкерът Макрон не е прав…
За да вземат под внимание резултатите от номинациите за председател на ЕК, европейските институции трябва да намерят кандидат с широка подкрепа сред политическите групи, с каквато Вебер не разполага. Може би и по тази причина Меркел се отказа да отстоява кандидатурата му. И понеже, след като не беше избран, той направи доста пиперливи изказвания на тема „демокрация“, не е лошо да се види какъв е личният му принос за защитата на нейните устои.
Манфред Вебер прекара 15 години в ЕНП, но не застана срещу съпартиеца си Виктор Орбан, който прегази демокрацията в Унгария. Макар че беше лидер на ЕНП, той не предприе нищо, когато унгарският премиер поиска медиите да се обединят в конгломерат, когато изгони от страната неправителствени организации и атакува Централноевропейския университет в Будапеща. Вебер дори не си мръдна пръста и не поиска по-стриктен контрол на европейските фондове за Унгария. Той се уви в демократичната мантия на своята партия и се направи, че не забелязва случващото се в Унгария. Дори не изключи от ЕНП партията на Орбан „Фидес“ и продължи да разчита на гласовете й. Затова би било катастрофа, ако европейската политическа класа предложи на избирателите си подобен римейк на демокрация, подправен с лицемерие.
Новата геометрия
Разпределението на политическите сили в Европа е доста объркано. Новият ЕП е раздобен: старите дясноцентристки и лявоцентристки семейства са стеснили периметъра си. На изборите за Европейски парламент през май консерваторите бяха най-успешни в Централна и Югоизточна Европа (осем от деветте центристки правителства сега са от изток от Рейн). Социалдемократите са в Испания и Скандинавиския регион. В Северна и Западна Европа сила набраха новите либерални и зелени групировки. При тези обстоятелства и със зациклянето на френско-германскиата машина три по-малки държави стават все по-влиятелни: Испания, Холандия и Австрия.
Испания, където наскоро беше избрано центристкото правителство на Педро Санчес е естествен съюзник на Франция на Макрон. Той се надява Испания да стане нов трети партньор в френско-германския съюз. Мадрид е в добри отношения с други южноевропейски държави като Италия и Гърция, но също и с Германия.
В същото време Холандия, под ръководството на Марк Рюте, има диалог с Меркел по въпросите на еврозоната и заедно с Макрон подкрепя мерките срещу изменението на климата. Холандия печели точки, защото се обявява срещу фискалната интеграция на нови страни – идея, подкрепяна от Макрон и Санчес. Пригласят й Скандинавска и Балтийска Европа.
На последно място е Австрия. Правителството във Виена неотдавна се срина заради корупционен скандал, но сваленият канцлер Себастиан Курц остана сравнително невредим и вероятно ще спечели отново властта на новите избори през септември. Под негово ръководство, Австрия е мощен глас в европейските дебати за имиграцията, и посредник между либералния Запад и по-консервативната Източна Европа.
Кадрилът в ЕП е резултат от глобални процеси, които станаха видими през 2016 през Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Независимо от възможното участие на Русия и фалшивите новини, не е възможно резултатът да се дължи само на външната намеса… Тези събития ни показаха, че Европа (а и светът) са разделени по линия на национализма и глобализма, на популизма и елитизма. Пропастта между народите и елитите е огромна, интересите са противоположни. Народите са за национализъм, а елитите са глобалистки. Иначе казано – елитите олевяват, а хората въпреки политическото и медийното говорене са повече за консервативните (десни) ценности.
