Начало Анализ По време на европредседателството България трябва да отвори западната си врата –...

По време на европредседателството България трябва да отвори западната си врата – Коридор №8

306
Сподели
Любчо Трохаров

По време на предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз София трябва да се концентрира върху най-важния от нейна гледна точка въпрос – отварянето на западната врата за България – Коридор №8.

След като заявихме този наш приоритет, който трябва да ни свърже с Република Македония и Албания, някои наши съседи започнаха координирани действия с цел да разсеят вниманието на нашата изпълнителна власт с други проекти, сред които и Солун-Кавала-Бургас-Варна. Не казвам, че тези проекти не са важни, но ние имаме приоритет №1 и това е Коридор №8. Ако България не използва своето благоприятно положение като бъдещ председател на ЕС и не инвестира с всички възможни средства – политически, финансови, дипломатически и културни – в отношенията ни с Република Македония, Албания и Косово и не започнем изграждането на Коридор №8, ние отново ще се окажем губещи.

Отношенията с Белград в светлината на българското европредседателство

Темата за българо-сръбските отношения е важна днес и по нея трябва да се говори, защото на България й предстои да бъде председател на Съвета на ЕС от 1 януари 2018 г. София постави за свой приоритет да води евроинтеграцията на страните от Западните Балкани – една изключително деликатна и сложна задача. Дори в някои аспекти – рискова от гледна точка на статуквото, създадено на територията на бивша Югославия и на досегашните българо-югославски и респективно българо-сръбски отношения. Темата е много важна и защото България има коренни български национални интереси, свързани с Република Сърбия – става въпрос за положението на българската национална общност в Западните покрайнини.

Сръбско-българските отношения могат да бъдат охарактеризирани като недобросъседски и ненормални, а в исторически план само до преди няколко десетилетия те бяха неприятелски и враждебни. Главният критерий, по който трябва да оценяваме двустранните ни връзки, е отношението на официален Белград към българското национално малцинство. То живее на българска етническа територия, която е окупирана от Сърбия след Първата световна война /1914-1918 г./ За съжаление, от момента на окупацията на тази територия както по време на бивша Югославия, така и след нейното разпадане през 90-те години отношението към тези наши българи продължава да бъде дискриминационно с известен терор и крайна цел – обезбългаряване. Тази реалност трябва да се покаже открито както на българската общественост, така и по време на нашия политически диалог със Сърбия и с нейната актуална власт.

Корените на сръбския национализъм

Корените на сръбската политика по отношение на българите в Западните покрайнини, а и към самата България, се крият в характера на сръбския национализъм. Неговите специфични особености го отличават от другите национализми на Балканите и по-конкретно от българския. Това са теми, по които не се говори и липсва достатъчно експертиза, която да помогне на нашата дипломация.

Сръбският национализъм може да бъде наречен дори шовинизъм. От средата на XIX век, когато е приета тяхната национална доктрина – т.нар. „Начертания“ на Илия Гарашанин, той винаги е бил настъпателен и експанзионистичен. Неговата цел е териториално разширение и доминация в земите, които завладява. Това не е характерно за българския национализъм. Погрешна е позицията, под която се подвеждат днес нашите политици и експерти, които твърдят, че на Балканите има балкански национализъм, т.е. той е универсален. По никакъв начин не можем да приравняваме българския национализъм със сръбския, който показа своето истинско лице по време на войните от 90-те години. Главната вина за разпадането на Югославия носи сръбската политика и Слободан Милошевич, която беше инспирирана от сръбската Академия на науките и среди в администрацията. Разпадането доведе до едно статукво в Западните Балкани, където и в момента много сериозно влияние има Сърбия. От нея зависи как ще се развиват много от процесите в региона. Става дума за Босна, Косово и Черна гора.

Във външнополитически план международната общественост осъди сръбската политика както вербално, така и юридически чрез Международния трибунал за бивша Югославия в Хага. В самата Сърбия обаче не беше изживян катарзисът, свързан с вината й за това, което се случи – извършените престъпления от сръбските военни и паравоенни части. Това е важно да се знае, за да се обясни сегашното положение в Сърбия и поведението й. За съжаление, колкото и да ни се иска да гледаме напред в бъдещето и да загърбим тежкото минало, ние не можем да направим това, не можем да не държим сметка за историята, когато вземаме решения за отношенията ни с Белград.

––

Любчо Трохаров, дипломат от кариерата, бивш посланик на България в Хърватия и Босна и Херцеговина. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.

Коментари