Сподели
Ердоган

Турция на Ердоган не само се заигра с Русия на Путин по начин, сравним единствено с периода на процъфтяващата евразийска дружба между двете империи от първата половина на 19 век, белязана от дружбата между Николай I и изпадналия в зависимост от него султан Махмуд II , но и заприлича на самата Русия по още един показател: упорито си проси все по-пълна международна изолация. Което е резултат от авторитарната политика на инат на султан Ердоган и цар Путин. За тях е приоритет да се покажат пред своите поданици като безстрашни борци за правото на своите държави да си правят каквото си искат и за сметка на когото от съседите си поискат, без да се съобразяват с някакви си международни правила.

Това е изводът, който се налага от растящата конфронтация между Анкара и Брюксел, довела до решение за санкции срещу Турция във връзка с упоритото турско предизвикателство да рови за природен газ в териториалните води на Кипър. Санкциите, макар и все още само на държавно ниво, но без да се отнасят срещу конкретните турски частни изпълнители на държавната повеля да продължават с проучванията си в офшорната зона в нарушение на кипърския суверенитет, бяха гласувани след обичайните за трудната коалиция от европейски държави колебания, но все пак са достатъчно единодушни, за да се превърнат във факт. Точно по модела, по който те бяха въведени преди 5 години и продължават с редовно подновяване на 6 месеца  срещу обкръжението на Путин.

Първата реакция на Ердоган беше да заяви, че към двата турски кораба, предизвикващи Кипър със сондажи в близост до бреговете му, ще бъде добавен трети. С което демонстрацията на Ердогановски непукизъм достигна нови висоти, отново напомнящи на перченето Путин да отговаря на санкциите на половината свят срещу режима му с “контрасанкции”.

Досега това пехливанско поведение носеше на неоосманиста Ердоган вътрешни дивиденти. Дали ще напусне международен форум след скандал с израелеца Шимон Перес заради параноично обвинение, че говори повече от него на форума ( и да обере овациите на френетични тълпи при завръщането му в родината) или пък ще се зъби на Иран, Ирак, Сирия ( че дори и на Русия частично около кризата с руската окупация в Крим) автократичният президент на Турция винаги е печелил сърцата на голяма част от своите сънародници като истински борец за турска независимост. Напоследък дърпа с такава цел и американския лъв за опашката, внасяйки руски зенитни комплекси въпреки многобройните предупреждения на Вашингтон да се откаже от тази враждебна спрямо атлантическата политика на НАТО стъпка.

Сблъсък на Ердоган с най-големия и незаобиколим като икономически фактор, какъвто е Европейският съюз за Турция, може този път да прелее чашата на “народната любов”, за която той си мисли, че е абониран в ролята на модерен падишах ( апропо, персийска дума, която напомня, че цялата османска конструкция на велика държава е заимствана на терминологично, законодателно и изобщо държавнотворческо ниво от старите империи, като Персийската и Византийската, нямайки нищо общо с презряното от самите османци простичко скотовъдско минало на селджуците) .

Огромна е турската диаспора в Европа. Както и турският интерес да страната да поддържа добри отношения с този съюз от държави, където милиони турски граждани си вадят хляба. Още повече от тях правят същото на родна земя благодарение на европейските инвестиции и търговията по съседски. Не случайно Ердоган не може да се откаже ( въпреки многобройните си заплахи да го направи) от стремежа на преобладаващата част от поданици си да напират да стават граждани на ЕС, колкото и тази кауза да изглежда обречена.

Светът отдавна наблюдаваше тънката нишка между турските просители за членство и европейските столици, които държат Анкара извън чакалнята за предприсъединителни преговори. На фона на скоростта, с която други клиенти за европейско благополучие получават бонуси с обратен знак, това е особено болезнено за честолюбивия претендент за евразийско величие, извисяващ се начело на наистина ключовия регионален играч Турция, която Ердоган обещава(ше) да превърне в световна сила в близките десетилетия-две.

Ще се скъса ли сега тази все по-опъната нишка? Предстои да видим как хазартният неосмански играч ще изиграе главния си ход за “респектиране” ( ако не и за шантаж) на Европа, държейки в ръцете си съдбата на милиони бежанци, петимни да се преместят в благоденстващата Европа. Засега той само обяви, че се кани да върни в Сирия нейните прогонени от войната чеда.

Въпреки склонността си към авантюри и незачитане на съседски вопли- досущ в стила на Путин – Ердоган все пак е показвал и друг път, че се съобразява ако не със силата на аргументите, то със самата сила на опонента. В случая със скандализираните отношения със САЩ той държеше да демонстрира неотстъпчивост от едната гордост, но с ЕС залогът е още по-голям за него и оцеляването му на фатално важния за него президентски пиедестал, разклатен след удара върху неговата досегашна непобедимост на вътрешнополитическия фронт на изборите в Истанбул преди месец.

България на Борисов е единственият съсед на Турция, който еднозначно демонстрира готовност за компромиси с Ердоган, – до степен, че му се подмаза унизително с екстрадирането на заподозрени гюленисти, повярвали в европеизирането на комшиите и поискали в София политическо убежище. Но когато стане дума за общоевропейска позиция, дори претендентът да обслужва своя въображаем мост между Турция и Европа, какъвто е нашият премиер, не си позволява своеволия. Както и спрямо Русия, на която прави не по-малко сервилни метани с извиненията си пред Путин, че не сме му угодили достатъчно.

Понеже паралелът между Русия и Турция стана доста натрапчив, на остава друго за финал, освен да обявя малка викторина: кой от двамата самодръжци първи ще падне от тънкото международно въже, по което играе с цел да възхити публиката в родния цирк?

Това никой не знае. Но е знайно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Двамата се сближават все повече по постиженията си в печеленето на нови негативи на международното поле.

Историята учи, че дружбата между руския цар ( спасил султана от вътрешен бунт с цената на руска кръв, т.е. освободил турските братушки ( така са ги наричали руснаците след края на войната от 1877-1878 г., както свидетелства руският кореспондент Василий Немирович-Данченко) от надвисналото над нея египетски иго на разбунтувалия се васал Мехмед Али в началото на 30-те години на 19 век), се повтаря днес като фарс. И със сигурност ще се натъкне на същото, с което се сблъсква руско-турската процъфтяваща любов, когато договорът от Лондон прекратява близо 8 годишния руски диктат в Черно море след руско-османския договор от Ункяр Искелеси, позволяващ  по волята на запленения от руската услуга султан само на руски кораби да преминават през Проливите. Нещо повече, Турция се завръща след това във фарватера на печелившата политика в съюз със Запада, побеждавайки Русия в Кримската война.

Не че пожелавам такова повторение на историята, но политиката на инат в един глобализиран свят е обречена на също такъв разпад, какъвто преживяха османската и руската империи.

 

Заб: Заглавието е на „Екип нюз“.

Коментари