Начало Анализ Патриархът не беше част от ежедневието ни, но от дистанция изпълняваше своята...

Патриархът не беше част от ежедневието ни, но от дистанция изпълняваше своята задача

69
София, Александър Невски

Текстът на режисьора Стоян Радев е публикуван в „Портал Култура“. Заглавието е на ДЕБАТИ.

В централните новинарски емисии беше съобщено, че във връзка с кончината на Негово Светейшество българския патриарх Неофит и в отговор на молбата от Светия синод правителството в оставка обявява два дни на национален траур. Каза се „България се прощава със своя духовен баща“…

Няма как да не признаем, че отдаването на такава почит е напълно в реда на нещата, но точно поради реда на нещата изглежда някак странно. Странно е, доколкото сякаш не отговаря на реалните нагласи, които определят дневния ни ред, и не съответства на нещата, които действително ни вълнуват.

Дневният ни ред и нещата, които действително ни вълнуват, са далеч от добротата, благостта и смирението, сочени като най-отличителните черти на „духовния ни баща“. Ако приемем, че той наистина е такъв, то дните на траур трябва да са дни на покаяние, защото сме загърбили бащиния пример.

Но нима е възможно примерът да бъде следван в светския живот? Не са ли добротата, благостта и смирението единствено осъществими в изолирана среда, в режим на аскетично уединение и стриктно регулирани ритуални срещи, в които се оправят послания, извън неизбежния злободневен контекст?

В началото на „Братя Карамазови“ Фьодор се подиграва на монасите в манастира, че са намерили лесен начин да бъдат праведни, като са се скрили от истинските житейски трудности и изпитания. Старецът Зосима изслушва търпеливо упреците. Той знае, че техният вулгарен цинизъм е донякъде оправдан. После внимателно се обръща към буйстващия гостенин и го съветва главно себе си да не лъже, защото който лъже себе си неминуемо стига до скотство и обида. А след кулминацията на скандала изпраща своя послушник Альоша навън, отвъд манастирските стени, където няма покой, а страстите беснеят – там от него и за него ще има смисъл. Защото смисълът е в дейната любов.

Ако смисълът е в дейната любов, не са ли валидни забележките към Православната църква, че нейната позиция е твърде пасивна по отношение на обществените конфликти? Ако някой е споменаван като „нашия духовен баща“, не би ли следвало да е проявявал авторитетна активност в разрешаването на всеки въпрос. Изкушените от темата включват в разговора други религиозни водачи, чийто статут е определящ и установява влиянието на Църквата като централно за подредбата на живота дори и в модерната му привидно десакрализирана форма. Пита се защо у нас не е така и щом не е – каква въобще е ролята на нашето духовенство.

Настоящият момент отново провокира разсъжденията, но не е подходящ за разправии.

Бихме предложили само една помирителна теза. Да, патриархът не беше част от ежедневието ни, но именно от дистанция той изпълняваше своята задача. В ежедневието си ние сме свободни, а не наставлявани да избираме добротата, благостта и смирението, защото само свободният избор е съществен. И ако сме избрали друго, то имаме повод да се опомним в дните на национален траур, когато отново с отсъствието си бащата присъства. В траурната тишина за миг се досещаме, че скотството и обидата в живота на човек идват тогава, когато е излъгал себе си кое наистина е важно. Тишината ни открива важното.