Текстът на режисьора Стоян Радев е публикуван в „Портал Култура“. Заглавието е на ДЕБАТИ.
В централните новинарски емисии беше съобщено, че във връзка с кончината на Негово Светейшество българския патриарх Неофит и в отговор на молбата от Светия синод правителството в оставка обявява два дни на национален траур. Каза се „България се прощава със своя духовен баща“…
Няма как да не признаем, че отдаването на такава почит е напълно в реда на нещата, но точно поради реда на нещата изглежда някак странно. Странно е, доколкото сякаш не отговаря на реалните нагласи, които определят дневния ни ред, и не съответства на нещата, които действително ни вълнуват.
Дневният ни ред и нещата, които действително ни вълнуват, са далеч от добротата, благостта и смирението, сочени като най-отличителните черти на „духовния ни баща“. Ако приемем, че той наистина е такъв, то дните на траур трябва да са дни на покаяние, защото сме загърбили бащиния пример.
Но нима е възможно примерът да бъде следван в светския живот? Не са ли добротата, благостта и смирението единствено осъществими в изолирана среда, в режим на аскетично уединение и стриктно регулирани ритуални срещи, в които се оправят послания, извън неизбежния злободневен контекст?
В началото на „Братя Карамазови“ Фьодор се подиграва на монасите в манастира, че са намерили лесен начин да бъдат праведни, като са се скрили от истинските житейски трудности и изпитания. Старецът Зосима изслушва търпеливо упреците. Той знае, че техният вулгарен цинизъм е донякъде оправдан. После внимателно се обръща към буйстващия гостенин и го съветва главно себе си да не лъже, защото който лъже себе си неминуемо стига до скотство и обида. А след кулминацията на скандала изпраща своя послушник Альоша навън, отвъд манастирските стени, където няма покой, а страстите беснеят – там от него и за него ще има смисъл. Защото смисълът е в дейната любов.
Ако смисълът е в дейната любов, не са ли валидни забележките към Православната църква, че нейната позиция е твърде пасивна по отношение на обществените конфликти? Ако някой е споменаван като „нашия духовен баща“, не би ли следвало да е проявявал авторитетна активност в разрешаването на всеки въпрос. Изкушените от темата включват в разговора други религиозни водачи, чийто статут е определящ и установява влиянието на Църквата като централно за подредбата на живота дори и в модерната му привидно десакрализирана форма. Пита се защо у нас не е така и щом не е – каква въобще е ролята на нашето духовенство.
Настоящият момент отново провокира разсъжденията, но не е подходящ за разправии.
Бихме предложили само една помирителна теза. Да, патриархът не беше част от ежедневието ни, но именно от дистанция той изпълняваше своята задача. В ежедневието си ние сме свободни, а не наставлявани да избираме добротата, благостта и смирението, защото само свободният избор е съществен. И ако сме избрали друго, то имаме повод да се опомним в дните на национален траур, когато отново с отсъствието си бащата присъства. В траурната тишина за миг се досещаме, че скотството и обидата в живота на човек идват тогава, когато е излъгал себе си кое наистина е важно. Тишината ни открива важното.
