Оста Москва – Минск започна да скърца

Ще успее ли Владимир Владимирович Путин да акушира на още един близък на Русия народ да „проплаче“ като новороден и да се самоосъзнае под натиска на руската агресия, както стана с грузинския и с украинския?

На пръв поглед вече от 25 години текат интеграционни процеси между Русия и Беларус, което би трябвало да доведат до мечтаната от Кремъл единна държава. В самото начало на този прилив, последвал отлива и бягството на бившата съветска република от Русия след разпадането на СССР, присъединяването на „малкия брат“ изглеждаше напълно възможно. Но след аншлуса в Крим, за Путин вече има и невъзможни неща в региона.

Днес мнозина са забравили, че Александър Лукашенко се самопредлагаше начело на една руско-беларуска федерация в самото начало на сближаването на двете държави, започнало с договор от 1993 г.. Разчиташе, че Елцин е слаб и непопулярен, докато самият той излъчваше решителност и младост. Само че Елцин удари по масата и този блян на Лукашенко беше попарен. Завинаги, според мен.

Днес няма вероятност Лукашенко да оглави хипотетична федерация с Русия, но пък и все по-малко е за вярване, че ще продължи да продава на Русия на парче суверенитета на своята държава. И причината не е само в това, че този автократ, подобно Путин, държи на собственото си оцеляване на върха повече от всичко. Главният виновник за охлаждането на интеграционния процес, белязан от договор за отбрана, е падналата цена на белоруската военно-стратегическа значимост.

По силата на договора за взаимна отбрана Беларус спестяваше на Русия от близо две десетилетия насам разходите по укрепването на западната руска граница. Беларус играеше ролята на военно препятствие, през което НАТО трябва първо да премине и Русия на практика плащаше на Минск разходите за това усилие.

Днес Москва няма излишни рубли и не е готова да продължи да налива милиарди в съседната държава. Но не само поради изпадналата в беда руска икономика, а и поради факта, че западната граница на Русия постепенно беше укрепена военно и значимостта на белоруския буфер намаля значително. Така в преговорите между двамата автократи зейна още една пукнатина, за да не кажа, че е пропаст. Срещнаха се миналия декември 2 пъти и определено не се разбраха. До такава степен, че Лукашенко публично определи Русия като …враг. Е, изрази се малко по-мека с определението, че Русия не може да се смята повече за приятел, но смисълът на посланието е този.

И преди не липсваха търкания по отделни въпроси от търговско естество, в така наречените „млечни“ и “ месни“ войни между тези трудно различими от чужденците по техния език, бит и история държави. Особено много се дразнеха в Москва от факта, че белоруските производители и търговци се опитаха да запълнят със свои фалшификати дефицита от някои луксозни глезотии в хранителните магазини, засегнати от западните санкции след 2014 г. Но тези пререкания бяха дреболии на фона на изтрезняването в Минск след руския боен вик „Крим наш“.

Кой ли ще бъде следващият „присъединен“, логично се запитаха в Беларус. Реторичен въпрос, на който от Москва отдавна бяха отговорили с неприкритата заявка да се върнат към съветски тип държавност в съюз с Беларус, т.е. да си върнат командването над  съседния народ.

А дали това няма да стане насила, след като белорусите се дърпат, питат днес мнозина . Отговорът знаят най-добре в Москва. Никой друг в чужбина  не е по-добре започнат с отбранителните възможности на „последната крепост на комунизма“, въоръжена до зъби. От една страна това знание е предимство, но от друга- служи като предупреждение, че Минск не е Киев по време на Майдан. Доста по-добре е подготвен чисто военно, а и вече има „светлия пример“ как по тъмно руски „зелени човечета“ се промъкват и овладяват цял полуостров на съседна държава, както стана в Крим.

Беларус е най-пострадалата на глава от населението страна от гледна точка на дадените жертви по време на Втората световна война. Няма как да й бъде вменен „фашизъм“ от страна на Руската пропаганда, която успя да проглуши ушите на населението в собствената си страна, че украинците ( вкупом) са фашисти, щом се цепят от Русия. Същевременно евентуално ново териториално уголемяване на Русия може да даде така желания от Путин прилив на народна обич и обрат в отлива на народната любов към него.

Как да се реши това противоречие, при което на Москва много й се иска, но не й стиска, а Минск изглежда все по-резервиран от перспективата да бъде погълнат и русифициран?

Честният отговор на този въпрос е, че нищо не може да се предвиди. Някой беше ли очаквал кражбата на Крим от страна на Кремъл – при това да протече по толкова зашеметяващо безпроблемен за режима в Москва начин?

Беларус през 2019 г. не е държава, изпаднала в ситуация на безвластие и институционален хаос, каквато беше Украйна преди 5 години. Рецидивизмът на руското заграбване насила по-скоро трябва да бъде изключен като вариант за удовлетворяване на властовия апетит на Путин.  „Дворцов“ проруски преврат в полицейска държава, каквато е Беларус, също трудно може да се очаква.

Времето не работи за автократите. Тече неумолимо и колкото и да изглеждат вечно бетонирани на своите постове подмолните процеси в двете страни ще подкопаят техния фундамент. В Русия засега това се вижда по падащия рейтинг на Путин , а в Беларус – по признаците за разхлабване на репресивната хватка на Лукашенко спрямо опозицията в страната.  И човек се пита дали желаното ( доскоро ) сливане на двете държави всъщност няма да се състои под друга форма – чрез побратимяване на засилващи се демократични движения от двете страни на границата.

Изглежда като мечта за наивници на този етап, но хората и етапите, движени отдолу, се променят. Знаем го донякъде от собствен опит.

Заб: Заглавието е на „Екип нюз“.