Сподели
Независимост, манифест

Източна Румелия

На фона на такива турбулентни събития като Руско-турската война и защитеното с кръв Съединение, обявяването на независимост на България остава на малко по-заден план в представите на повечето от българите. Трябва да се има предвид, обаче, че то е неделима част от един процес на съживяване на изгубената преди столетия българска държавност, който не може да бъда окончателно завършен без юридическото легализиране и официалното признаване на възстановената българска държава. Именно тези задачи са решени с обявяването на независимост на България на 22 септември 1908 година /стар стил/.

Наистина изглежда странно, че от дистанцията на времето и при красноречивите документални свидетелства България все още предпочита за свой национален празник Трети март – една всъщност чужда, руска по значение дата. Тя е била избрана за подписане на Санстефанският договор в чест на годишнината от възкачването на трона на руския цар Александър II /19 февруари 1855 г. по стар стил, 3 март по нов стил/. Не изглежда никак логично, нито изпълнено с достойнство коронясването на чужд владетел да бъде предпочетено пред обявяването на собствената независимост като национален празник, но промяната изисква по-масово осъзнаване на историческите реалности и скъсване с десетилетните клишета на комунизма, което се оказва труден и умишлено спъван процес. Ясно от кого.

Условия и необходимост от обявяването на незивисимостта

Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което потиска стопанското развитие на страната и ограничава нейните възможности в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и затруднява развитието на българското вътрешно производство. Извън икономическите причини пред българите още от Съединението остава първостепенната задача да направят следващи крачки към националното обединение, а това е изключително трудно да се реализира от позициите на османски васал. Затова след Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

Независимостта на преродената българска държава се постига много по-лесно от отхвърлянето на чуждото господство и обединението на повечето от българите на Балканите в едно княжество. Това се дължи на редица фактори. Великите сили вече са се „примирили“ с присъствието на българска автономия на балканската политическа сцена, България е в стопански възход, а наличието на окончателно формирана и боеспособна армия, готова да се противопостави, силно повишава потенциалната цена на евентуална остра реакция.

По-благоприятната ситуация не означава, че такъв фундаментален политически акт може да бъде извършен по всяко време. Великите сили обикновено не обичат несанкционирани от тях промени. Не е имало и гаранции, че Османската империя, някакси преглътнала акта на Съединението преди 23 години, ще се примири отново, затова е трябвало да се избере най-подходящият момент.

Действията по обявяването на независимостта

Такъв момент би предоставила една евентуална криза в империята и той настъпва през лятото на 1908 година, когато избухва Младотурската революция. По това време вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина, а по железопътните линии Мустафа паша – Белово и Търново – Сеймен – Ямбол избухва стачка.

Правителството на Александър Малинов използва момента и в началото на септември конфискува линиите, собственост на компанията на Източните железници. Това, както и инцидент от края на август, при който българският официален представител в Цариград Иван Гешов е демонстративно пренебрегнат от османските власти при честванията на рождения ден на султан Абдул Хамид II, води до влошаване на българо-османските отношения.

Под натиск да върне конфискуваните жп линии, на 16 септември правителството на Малинов се отказва от опитите за предварително разбирателство със султана и решава да отхвърли едностранно сюзеренитета му, без да съгласува намеренията си с Великите сили – гаранти на Берлинския договор.

malinov
Александър Малинов

В предходните седмици Русия се опитва да сдържа българските намерения, докато издейства съгласието на Австро-Унгария за ревизия на договора с отстъпки за себе си (отваряне на Проливите за руската флота). От своя страна, Австро-Унгария настоява за връщане на Източните железници, преди да отстъпи по въпроса за българската независимост. Самата тя обаче иска да наруши Берлинския договор и да анексира Босна и Херцеговина, което дава възможност и България да направи нарушение, без да обере самостоятелно негативите. Страните съгласуват отхвърлянето на неприемливите клаузи на Берлинския договор и действат бързо.

В нощта срещу 22 септември министър-председателят посреща княз Фердинанд на яхтата „Хан Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и князът поемат към Търново. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две могили. Там Малинов написва манифеста за независимостта, под който се подписват Фердинанд и министрите.

Независимостта на България е обявена тържествено на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“. Княз Фердинанд I приема титлата „Цар на българите“.

SS.Forty_Martyrs_Church_(Veliko_Tarnovo)_E1
Църквата „Свети 40 мъченици“ в Търново

На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Почти по същото време парламентът на автономния остров Крит отхвърля декларативно суверенитета на султана и обявява присъединяване към гръцката държава. Тези нарушения на Берлинския договор предизвикват дипломатическа криза между двата съюза на големите европейски държави – Централните сили и Антантата. Русия се опитва да се възползва и иска ревизия на Берлинския договор, която да позволи свободно преминаване на нейни бойни кораби през Босфора и Дарданелите, но Франция и Великобритания се възпротивяват.

Признаване на независимостта

Както се очаква, Османската империя заплашва с военна намеса, а България отговаря с мобилизация, но декларира желание за решаване на кризата чрез дипломация. Великите сили не са готови за война заради двойното нарушение на Берлинския договор и преминават към дипломатическо решение. Русия вижда възможност да извлече дивидент и се намесва в преговорите. Под нейно въздействие през април 1909 г. са подписани българо-руски, руско-турски и българо-турски протокол. Според тези споразумения Русия опрощава османските задължения, останали от войната от 1877 – 1878 г., в замяна Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към доскорошното трибутарно княжество България, а българската страна се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. През същия месец империята признава независимостта на България, последвана и от Великите сили.

Русофилите виждат в този ход на Петербург жест към България, но това е по-скоро пожелателно мислене. Не е трудно да се забележи, че руснаците са трансформирали един несъбираем дълг в по-перспективен такъв или най-малкото в съвземане на престижа им в България, където влиянието им от края на 19 век е поувяхнало. За турците протоколите предлагат излизане от положението със запазване на минимално достойнство.

Заемът към Русия от 82 миилона франка, който е форма на зависимост, остава неизплатен. Петербург не притиска София да плаща през първите години след признаването на независимостта, след което огромната държава става арена на две революции и това не е в дневния й ред. На 3 февруари 1918 г. новата съветска власт обявява едностранно, че се отказва да погасява всякакви задължения на руското царско правителство, и се отказва да търси и да изисква всякакви задължения, които се дължат на Руската империя.

Българската независимост се установява безкръвно и относително лесно. Добрият избор на момента и благоприятното стечение на обстоятелствата дават възможност да бъде завършен първият и най-важен етап от изпълнението на националния идеал за обединение – утвърждаването на самостоятелна държава, която да стане център и двигател на пълното обединение на българската нация чрез освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония. Независимостта дава на страната ни възможността за пълно политическо самоопределение с всички добри и лоши исторически последици.

Оценки на обявяването на независимост

Един такъв акт винаги е сред събитията, които са извор на най-голяма гордост. Международното признание на националния суверенитет е това, което прави едни народ равноправен на останалите напреднали народи и като такъв – способен в пълнота да взаимодейства с тях и да защитава своите интереси. Много българи са на мнение, че иманно Деня на обявявяне на независимостта – 22 септември – е най-подходящата дата за национален празник. С уговорката, че Съединението е събитие, което е не по-малко достойно да бъде чествано като национален празник, може да се признае, че аргуменитет в полза на Независимостта не са безпочвени.

Може би на фона на това изглежда парадоксално, че има историци, които оценяват обяваването на независимост по-скоро отрицателно. Те виждат в него акт, режисиран от Великите сили и довел до утвърждаване на едноличното управление на Фердинанд, който има вина за политическите и военни решения, причинили на България две национални катастрофи.

ferdinand-1
Цар Фердинанд I

Истинският национален празник

Горното становище сигурно има и своите аргументи, но едва ли някой се съмнява, че както през 1908 година, така и в десетилетията преди и след това българите биха имали и частица колебание дали искат да бъдат независими и сами да решават – за добро или зло – съдбините на държавата си. Не е необходимо и да се доказва, че постигането на суверенитет е първостепенна политическа задача на всички народи. Знак за това е, че почти всички страни членки на ООН имат за свой национален празник обявяването на своята незовисимост или дати, пряко свързани с това. Изключенията са буквално десетина, като дори бивши колонии предпочитат да честват именно провъзгласяване на независимостта си, вместо „освобождение“ или друго такова събитие. Затова остава странно, че България продължава да робува на отдавна остарели стереотипи и да чества един такъв „колониален“ празник като Трети март /думи на проф. Лиляна Симеонова от Института по балканистика към БАН/.

От дистанцията на времето можем да претегляме плюсове и минуси и да изказваме оригинални мнения, но за нашите сънародници от онова враме обявяването на независимост е било една логична и необходима стъпка, продиктувана не само от икономическия и цивилизационен възход на България, ограничаван от васалитета, а и от стремежа към национално утвърждаване. Въпросът е бил не дали ще се случи това, а кога.

Обявяването на независимост не само легитимира пред света възкръсването на българската държава – то е и символичният акт, чрез който българите окончателно скъсват с робското си минало.

Коментари