Днес честваме 90-годишнината от рождението на Лучано Павароти – италианския тенор с уникален и прозрачен глас, който остави значима следа през последните 35 години на ХХ век.
Подобно на Енрико Карузо, Павароти преминава извън границите на италианската опера, издигайки се до статус на поп икона. Милони зрители гледат участията му по телевизията, свързвайки неговата могъща присъствие и чар с оперното изкуство, което преди това не са опознали или са познавали само повърхностно.
В началото на кариерата си, в края на 60-те и началото на 70-те години, той бързо набирате популярност по световните оперни сценични пространства и печели прозвището „Кралят на горните до-та“ заради способността си да изпълнява високите тонове с лекота.
През 80-те години славата му още повече нараства, а участието му в проекта „Тримата тенори“, заедно с Пласидо Доминго и Хосе Карерас, го изведе до нови висини на известност и доходи, които преди това нито един оперен певец не е сънувал. Според редица рецензии, именно харизмата на Павароти е направила проекта толкова успешен.
В началото на 90-те години той стартира цикъл от благотворителни концерти „Павароти и приятели“, където свири с поп звезди като Елтън Джон, Стинг и Боно от U2. Въпреки натоварения си график и високите очаквания, успява да поддържа отлична форма и активност.
УСПЕХИ И КОМПРОМИСИ
Въпреки забележителните печалби, малко по малко Павароти започва да поема театрални ангажименти с по-ниско качество, според информация на „Ню Йорк таймс“.
В действителност, през 80-те години той започва да проявява все по-малко желание да усвоява нови роли и дори нови песни за рециталите си в широко посещавани зали, където многобройните зрители значително надвишават зрителите на най-голямата оперна сцена. Неговият мениджър за Северна Америка, Хърбърт Бреслин, разказва в книгата си „Кралят и аз“, публикувана на български през 2021 г. от „Жануа ‘98“.
„Ръководствата на оперните театри пращаха своите най-добри корепетитори при него за помощ с нова роля. Джилдо ди Нунцио от „Метрополитън“, Ото Гут от Сан Франциско и Леоне Магиера, бившият съпруг на Мирела Френи, пътуваха, за да репетират с него. Но често се случваше да дойдат в 10 за репетиция, а в 16:00 още да не са започнали работа, докато Лучано е приготвил паста с любимото си Ламбруско и разказва весели истории,“ споделя Хърбърт Бреслин.
През 90-те години физическите проблеми започват да му пречат да изпълнява все повече представления. „През 1995 г., докато пее в „Метрополитън“ любимата си роля като Тонио в „Дъщерята на полка” на Доницети, понякога не успява да достигне високите тонове“, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
Въпреки това, неговото естетично сценично присъствие и уникалното изразяване на италиански остават недокоснати. Павароти остава любимец на публиката в „Метрополитън“ до края на кариерата си там през 2004 г., когато би било отбелязано с редица представления на „Тоска”. При последното представление на 13 март 2004 г. той получава 15 минути овации и прави 10 поклони. Той участва в 379 представления в Мет, напомня „Ню Йорк таймс“.
В край на 60-те и 70-те години, когато Павароти е в най-добрата си вокална форма, неговите интерпретации на Доницети без съмнение поставят стандарт за точност и кристално чисто звучене. Ясното произношение на италиански и разбирането на емоционалния контекст на текста в музиката остават еталон и до днес.
СЪПЕРНИЧЕСТВО С ПЛАСИДО ДОМИНГО
Кариерата на Павароти е също белязана от остра конкуренция с Пласидо Доминго. На пет години по-възрастен от Доминго, италианецът притежава естествен тенорски диапазон, докато Доминго стартира кариерата си като баритон и след това преминава в тенора с много усилия.
„Павароти не беше особено аналитичен. Уменията му в нотната грамота бяха под съмнение. От друга страна, Доминго е изключителен пианист и диригент, с аналитичен ум и способност да учи и запаметява партитури“, коментира „Ню Йорк таймс“. Въпреки това, Павароти печелеше сърцата на феновете с лекота.
През годините получи купища подаръци от почитатели, включително живо прасенце на име Риголето в Хюстън и златен пирон, тъй като той е суеверен и винаги носи пирон в джоба си за късмет, споделя Хърбърт Бреслин.
„Лучано беше винаги на преден план. Той беше първият, който направи забележителен рецитал, в период на спад на жанра. Той пя на живо по телевизията от Мет през 1977 г. и изнесе соло рецитал с пиано на сцената, също предаван на живо. Доминго рядко е излизал пред него“, спомня си Хърбърт Бреслин в книгата си.
По време на възхода на кариерата си през 80-те години, Павароти участва и в токшоута, язди коне на многобройни паради и дори играе главна роля във филма „Да, Джорджо“ (Yes, Giorgio). Холивудският проект е толкова грандиозен, че бюджетът му достига 18 милиона долара, докато Спилбърг снима „Извънземното“ за 10 милиона долара.
Филмът обаче не успява, а тенорът получава две номинации за антинаградите „Златна малинка“ – за най-слаб актьор и за най-слаба нова звезда. „Ню Йорк таймс“ дори коментира, че творението е „безсрамно, тромаво описание“.
ЗДРАВНИ ПРОБЛЕМИ И ОБВИНЕНИЯ
През 90-те години Павароти започва да се сблъсква не само с наднорменото тегло, което е постоянна тема в медиите. Веднъж е заснет как пее на плейбек на концерт в родния си град Модена. През 1992 г. е освиркан в „Ла Скала“ заради слабо представяне, което много зрители свързват с нехайството му.
Честите му откази да участва в престижни заведения като Мет и „Ковънт Гардън“ в Лондон, понякога дори в специално организирани постановки, създават значителни проблеми за организаторите. Серия откази в „Лирик опера“ в Чикаго – 26 от общо 41 предвидени дати, завучи общо за генералния директор на театъра, обявявайки Павароти за persona non grata в неговата трупа.
Подобно изгонване почти се налага и в Мет през 2002 г., когато се планира той да пее в две представления на „Тоска“ – едното е гала концерт с билети до 1875 долара, предизвиквайки спекулации, че това може да са прощални представления. Павароти е в Ню Йорк, но в деня на първото представление се разболява.
Оттогава до второто датирано представление, през събота, всички говорят за вероятността му да се появи. Вестник „Ню Йорк пост“ публикува заглавие „Дебелият мъж няма да пее“. В същото време, въпреки огромното търсене на билети за представлението, което наложи подготовката на огромен екран и 3000 места за зрители пред „Линкълн сентър“, Павароти решава в последния момент да остане в леглото.
СЕМЕЙСТВО И ПЪРВИ РОЛИ
Лучано Павароти е роден в Модена, Италия, на 12 октомври 1935 г. Баща му е пекар и любител тенор, а майка му работи в фабрика за пури. Като дете слуша оперни записи и пее в акомпанимент на тенори като Бениамино Джили и Тито Скипа. От малък е запален по филмите на Марио Ланца, чийто герой имитира пред огледалото.
Има мечта да става футболен вратар, но майка му го убеждава да следва педагогическа кариера. По време на ученическите си години се запознава с бъдещата си съпруга. Преподава две години, преди да реши да се отдаде на пеенето – решение, което баща му отхвърля, осъзнавайки нестабилността на музикалната професия. Първият му успех идва през 1961 г., когато печели международен конкурс в Реджо Емилия. Завършва по-късно същата година с дебют като Рудолф в „Бохем“ на Пучини.
През 1963 г. започва международната си кариера: първоначално с Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети в Амстердам и други холандски градове, а по-късно и във Виена и Цюрих. Дебютът му в „Ковънт Гардън“ също е през 1963 г., когато замества Джузепе ди Стефано в „Бохем“. Репутацията му в Обединеното кралство достига ново ниво, когато през следващата година пее на фестивала в Глайндборн, в „Идоменей“ на Моцарт.
Ключов момент в кариерата на Павароти е срещата му със сопраното Джоан Съдърланд, която вече е известна певица, търсейки тенор, който да бъде поне толкова висок, колкото нея. Той пее отлично и е малко по-висок от нея, което е голямо предимство. Тъй като през 1965 г., той се присъединява към трупата на Съдърланд за турне в Австралия, играят ролята на Едгардо, а Съдърланд – на Лучия. Той признава, че съветите и насърчаването на Съдърланд са играли важна роля в развитието на техниката му.
Друга важна стъпка за кариерата му настъпва през 1967 г., когато дебютира в „Ла Скала“ в Милано, участвайки в „Реквием“ на Верди под диригентството на Херберт фон Караян. Година по-късно дебютира и в „Метрополитън“ опера, откъдето пее в „Бохем“ с Мирела Френи, приятелка от детството.
Започва работа върху серия записи с London Records, много от които постигат световно признание за интерпретацията: „Любовен еликсир“, „Фаворитката“, „Лучия ди Ламермур“ и „Дъщерята на полка“ от Доницети; „Мадам Бътерфлай“, „Бохем“, „Тоска“ и „Турандот“ от Пучини; „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“ и Реквием от Верди; както и отделни опери от Белини, Росини и Маскани.
ГРАЖДАНСКА АКТИВНОСТ И РЕКОРДИ НА ГИНЕС
Неговите последни години от живота се превръщат в сензация извън музикалния свят. Може да го видите да представя пощенски марки с изображения на стари оперни звезди или да пее на Червения площад в Москва.
През 1997 г. той участва в проект с Стинг за откриването на Музикалния център „Павароти“ в разрушения от война Мостар, Босна, както и с Майкъл Джексън и Пол Маккартни за албум в памет на принцеса Даяна. През 2005 г. получава званието „Почетен гражданин на Лондон“ за благотворителните си концерти за Червения кръст. Освен това, печели и две награди от Книгата на рекордите на Гинес: за най-голям брой явявания на поклон (165) и за най-продавания класически албум на всички времена – първият албум на „Тримата тенори“ („Carreras, Domingo, Pavarotti: The Three Tenors in Concert“).
„Аз не съм политик, а музикант“, отбелязва той пред BBC Music Magazine през 1998 г. относно усилията си в Босна. „Важно е да дам на хората място, където да се веселят и да усетят отново жаждата за живот. Трябва да вдъхнеш дух на хората. Когато им дадеш дух, свършил си работата.“
ОТКАЗИ ОТ СПЕКТАКЛИ И РАЗВОД
Здравословните проблеми на Павароти се задълбочават в края на 90-те години. Ограничен е в движенията си, заради проблеми с краката. По време на представление на „Турандот“ в Мет през 1997 г., статисти му оказват помощ при качването и слизането по стълбите. През януари 1998 г. на гала концерт в Мет с двама други певци, Павароти „се загубва“ в трио от „Луиза Милер“ (Верди), въпреки че има нотите пред себе си, спомня „Ню Йорк таймс“.
Тогава той се оплаква от замайване и напуска сцената. Слуховете относно здравословните му проблеми се увеличават, а наред с това се коментират и неговата неподготвеност. Запомнянето на текстовете винаги е било предизвикателство за него и с усмивка признава, че използва картончета с бележки, за да се подпомогне.
През 1997 г. той съобщава, че не може да се подготви за нова постановка на „Силата на съдбата” в Мет и театърът заменя спектаклите с „Бал с маски” специално за него.
В същото време той напуска съпругата си Адуа, с която е бил заедно почти четиридесет години и имат три дъщери (Лоренца, Кристина и Джулиана), за да заживее с 26-годишната си асистентка Николета Мантовани. Той подава иск за развод, който е завършен през октомври 2002 г. През 2003 г. Лучано и Николета сключват брак, а Николета ражда дъщеря – Аличе, чиито брат-близнак умира по време на раждането заради усложнения.
„Спомням си, когато започнах да пея през 1961 г.“, разказва той пред списание Opera News през 1998 г., „един човек ми каза: „Върви бързо, защото операта ще се изчерпи след 10 години. Тя наистина беше в упадък. Но през 1977 г. имах късмета да участвам в първото телевизионно предаване „На живо от Мет“. На следващия ден хора в Ню Йорк ме спираха по улиците. Тогава осъзнах колко е важно да приближи операта до широка публика. Мисля, че много хора не знаеха какво е опера. Никога не бяха чували за „Бохем“, но сега са убедени в красотата на тази музика.”
Тенорът е наясно със собствените си силни страни. „Смятам, че едно от важните ми качества е, че ако включите радиото и чуете някого да пее, веднага ще разпознаете, че това съм аз. Гласът ми е уникален“, споделя той в друго интервю.
Лучано Павароти умира на 6 септември 2007 г. в дома си близо до Модена. Причината е рак на панкреаса, заради който през юли 2006 г. той преминава операция в Ню Йорк и оттогава не е имал публични появи.
През живота си, тенорът публикува две автобиографии, написани с помощта на Уилям Райт: „Павароти: Моята собствена история” през 1981 г. и „Павароти: Моят свят” през 1995 г. (издадена и на български през 1997 година).
Както отбелязва БТА, на 21 ноември 2025 г. немската звукозаписна компания Decca Records ще издаде The Lost Concert: Live from Llangollen, 1995 („Изгубеният концерт: На живо от Ланголен“, 1995) – непубликуван запис от емоционалното завръщане на Павароти на Международния музикален фестивал, 40 години след преживяването, променило курса на живота му.
През юли 1955 г., едва на 19 години, Лучано Павароти напуска Италия за пръв път, за да се събере с баща си в мъжкия хор „Росини“ от Модена и да участва в Международния музикален фестивал в Ланголен, Северен Уелс. Участват 22 хора от целия свят, а „Росини“ с участието на баща и син Павароти спечелва конкурса с голяма преднина.
