Да затворим очи и да чуем тракането на царския влак, с който на 22 септември преди 116 години правителството и княз Фердинанд I пътуват към Търново без страх от великите и не толкова велики сили.
Във влака министър-председателят Александър Малинов сам на ръка пише от името на княза манифест за независимостта на България, който подписват князът и министрите.
По-късно същия ден в църквата „Свети 40 мъченици“ князът прочита манифеста и независимостта е обявена, което в политически смисъл значи, че цялата власт в страната вече се упражнява от народа.
България престава да бъде васално княжество на Османската империя и се превръща в царство – Третото българско царство. Градът и църквата са избрани за събитието, за да се подчертае връзката на Третото с Първото и Второто българско царство.
Още от следващата година 22 септември се чества тържествено като Ден на Независимостта.
След Девети септември, както може да се предположи, празникът отпада като твърде царски и е възстановен след Десети ноември – през 1998 година. Днес той е един от най-въодушевяващите официални празници, далеч по-подходящ за национален от Трети март, по повод на който проф. Милко Палангурски беше казал, че „нито една държава не празнува своя васалитет“.
България става държава като останалите именно от обявяването през 1908 година на независимостта ѝ. Самата дума „независимост“ сякаш ни „шие криле“, извисява ни, дава европейско небе на националните ни чувства.
При това, за разлика от други светли дати, свободата и смъртта не са вързани на възел, не се е приливала кръв, никой не е загивал геройски и имаме редкия исторически шанс да помним извоюването на независимостта си с радост, без болка.
Мечтата на поколения българи
Независимостта обаче не е високомерие и пренебрежение към останалите, а обратното – диалог с тях на „държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи“, както се казва в манифеста.
Независим си в геополитически план, когато можеш сам, а не по принуда, да си избираш приятелите и да влизаш в алианси с тях.
И когато го правиш, не толкова заради интереси, колкото заради споделени ценности, които изразяват собствената ти национална идентичност.
В този смисъл България за втори път стана независима държава, вече според съвременното разбиране на понятието, откакто е член на НАТО и Европейския съюз, каквото е мечтата – първо премълчана, после открита – на поколения българи след Втората световна война.
Цар Фердинанд чете пред мнозинството в „Свети 40 мъченици“: „Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не требва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска“.
Три пропагандни абсурда
Тези думи ни най-малко не са загубили актуалност, а и, за разлика от тогава, не сме в изолация и имаме инструмент, с който да преуспяваме – принадлежността ни към евроатлантическата общност.
Заради значителната икономическа подкрепа по нейна линия и заради военната защита от самопровъзгласилия се за наш „голям брат“ на Изток, чиито апетити към България така и не намаляват.
След като не можа отново да ни наложи приятелството си, ни обяви за неприятелска държава, но прокситата му не спират да въртят пропагандната мантра, че който пази интересите му, е независим, а който е лоялен към партньорите ни от демократичния свят (нищо, че сами сме си ги избрали) е зависим.
Това абсурдно уравнение на независимостта се крепи върху още две абсурдни мантри.
Първата е, че нашата национална идентичност продължава да е заплашена, сякаш Възраждането не се е състояло, а предстои, та да могат с днешна дата да го осъществят Костадинов и сие, задигнали името му за проруската си партия.
А втората е, че онзи, който ни заплашва, е Западът – сякаш той не създаде либералната демокрация, която именно позволява сам по своя воля да си автор на собствената си идентичност.
Търсеният резултат от трите пропагандни абсурда е, като активират провинциални комплекси, анахронични предразсъдъци и конспиративни теории, е да не усетим как постепенно Путинова Русия си връща върху страната ни влиянието си от съветските времена.
Спасението е, вместо пропагандата от Изток, да чуваме влака на нашата независимост, който пътува на Запад.
Честит празник!
Текстът е публикуван в Дойче веле. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
