В първите години след падането на комунизма се наложи практиката да има определен брой избирателни секции извън страната. От една страна, това беше жест към емигриращите тогава на вълни българи, а от друга – към българските граждани от турски произход, репресирани от комунистическия режим. Повече от 30 години тази практика продължава да се спазва, но се е изродила в нещо съвсем различно, а държавата харчи десетки милиони левове за един скромен и много дискусионен резултат.
От около милион и половина българи, живеещи извън страната, заявления за гласуване на предстоящите избори са подали едва 30 688 души. От тях, повече от половината (около 18 000) ще гласуват в стотиците знайни и незнайни районни секции в съседна Турция. За сравнение, в Германия подадените заявления са 2300, във Великобритания – близо 2000, а в САЩ – малко над 1200.
Съвсем основателно, българските граждани се питат има ли смисъл от това упражнение и от този сериозен паричен разход, при положение, че българите извън страната практически са изгубили интерес към случващото се в България, а в съседна Турция вотът е етнически изкривен от ДПС. Още повече че там, хората в комисиите дори не знаят български език и не могат да си попълват документите, благодарение на което се случват всякакви манипулации.
Ако отварянето на секции в страните от ЕС има някакъв смисъл и обяснение, доколкото ние сме в една политическа и икономическа общност, то откриването на секции извън ЕС изглежда напълно безсмислено. Например Германия е решила много прагматично този въпрос. Въпреки че има много германци, разпръснати по целия свят, гласуване се провежда само в немските дипломатически представителства. По този начин се осигуряват по-малко разходи и по-голяма степен на достоверност на вота.
Защо ние разрешаваме подобно безсмислие?
След купуването на гласове,основният проблем при провеждането на избори в България е големият брой избирателни секции в съседна Турция. Припомняме, че под натиска на ВМРО по време на третото правителство на Бойко Борисов бяха променили избирателния закон така, че в никоя страна извън ЕС не можеше да има повече от 35 секции. После, под натиска на ИТН, ПП и ДБ това беше отменено. За настоящите избори в Турция секциите са завидната цифра от 168. За съжаление, това са гласове на хора, които нито знаят да говорят български език, нито пък имат някакво желание да се върнат да живеят в България. Дали може ЦИК да контролира какво се случва в тези секции, особено в Анадола?
Чрез промените в изборното законодателство за разкриване на повече секции в чужбина в страни извън ЕС, всъщност се даде възможност на тези хора да определят по няколко народни представителя на всеки от изборите. Кому служат тези депутати и защо нашата държава позволява подобна намеса във вътрешните ѝ работи може само да предполагаме. Още повече че те винаги са за една и съща партия – ДПС.
Би било добре в бъдеще политиците ни да се замислят и да вземат пример от немците, които разрешават гласуване на техни граждани само в дипломатическите им представителства, без да се съобразяват с броя немски граждани в съответните страни. По този начин ще се освободим от тази безкрайна и много скъпа изборна суматоха от откриването на 710 секции извън страната, към които се изнасят машини, бюлетини и командировани хора. Това ще бъде далеч по-обективно, по-честно, и не на последно място – по-евтино за българския данъкоплатец.
