Днес празнуваме 90 години от рождения ден на Кен Киси, известен като пионер на психеделичната ера и най-вече известен с романа си „Полет над кукувиче гнездо“.
Том Улф характеризира Киси като личност, напомняща на религиозни водачи, но вместо да предлага духовна подкрепа, той предоставя на последователите си ЛСД, за да им помогне в търсенето на вътрешния смисъл, според своята библия The Electric Kool-Aid Acid Test (1968), която детайлно описва хипарската ера на Киси.
Разказва се за трансконтиненталното пътуване с автобус, в което Киси участва с приятелите си, известни като „Веселите шегаджии“ (Merry Pranksters). Бусът, боядисан в ярки цветове, е оборудван с аудиоуредба, а шофьор на возило е Нийл Касиди, вдъхновил образа на Дийн Мориарти от „По пътя“ на Джак Керуак.
Тяхното пътуване от Калифорния до Ню Йорк и обратно е организирано по време на Световното изложение в Ню Йорк през 1964 г. Основната им цел е да заснемат дълъг филм, да проучат Америка под влияние на ЛСД и да практикуват „развеселяване на тълпите“, както го нарича Улф.
„В страната почти е загубено усещането за комуникация“, споделя Киси в интервю за Publishers Weekly, след като автобусът пристига в Ню Йорк. „Но осъзнахме, че колкото повече пътувахме, толкова по-лесно беше да създаваме контакт с хората. Ако те разбират, че може да си различен без да си заплаха.”
След завръщането си в Калифорния, Киси започва да организира така наречените Acid Tests – събирания с музика и стробоскопични светлини, където той и приятелите му предизвикват публиката да не „полудява“ след употреба на ЛСД, както споделя Улф.
Тези партита спират, след като Киси бяга в Мексико през януари 1966 г., за да избяга от съдебно преследване за притежание на марихуана. След като се връща в САЩ през октомври, той е арестуван и, чакайки съдебния си процес, организира последния Acid Test, който има за цел да убеди участниците да достигнат променено състояние на съзнанието без ЛСД.
Кен Киси е общественото лице, което свързва бийт нисъм и хипи култура, предизвиквайки съзнанието на целото поколение.
Улф проследява и личните преживявания на Киси, който предприема не само пътешествия, но и вътрешно търсене, което води до най-значимите му литературни произведения.
Киси работи като доброволец в болница, участвайки в експерименти с малко известни наркотиците, предизвикващи временно психотично състояние. За да издържа семейството си и да работи върху романа „Зоопарк“, вдъхновен от бийтниците в Норт Бийч, Сан Франциско, той започва работа като нощен санитар в психиатричното отделение на болницата. Наблюдавайки пациентите, той осъзнава, че те са затворени в система, която осуетява терапевтичния подход, и това му дава основополагаща идея за „Полет над кукувиче гнездо“. В една нощ, под влияние на наркотик, той халацинира образ на мъдрец, вожд, освен свързаните теми за романа.
Киси споделя, че прозрението за вожда, независимо от незнанието му за индианските култури, му предоставя герой, през чиято призма може да обрисува шизофреничното състояние на умовете и конфликта между двама централни герои – новият пациент Рандъл Патрик Макмърфи, който се опитва да се противопостави на системата, и жестоката медицинска сестра Ратчед, която в крайна сметка лоботомизира Макмърфи. Болницата служи за метафора на репресивна Америка.
Киси „пише като полудял под влияние на наркотиците“, споделя Улф, а след като афектът отшуми, премахва всичко, което смята за „боклук“.
„Полет над кукувиче гнездо“ излиза наяве в началото на 1962 г. и бива посрещнат с много положителни отзиви. Списание „Тайм“ го описва като „протест срещу нормите на обикновеното общество и невидимите власти, които ги контролират“. Актьорът Кърк Дъглас купува правата за театрална адаптация и филм, а на следващата година се завръща на Бродуей след дълго отсъствие, за да изиграе Макмърфи в адаптацията на Дейл Васерман. Тази постановка се играе 82 пъти само в сезон 1963/64.
Още по-голям успех постига филмовата адаптация, която излиза през 1975 г. и печели пет награди „Оскар“ на следващата година: за най-добър филм, за най-добър режисьор (Милош Форман), за най-добър актьор (Джак Никълсън в ролята на Макмърфи), за най-добра актриса (Луиз Флетчър като сестра Ратчед) и за най-добър сценарий (Лоурънс Хаубен и Бо Голдман).
Но Киси остава недоволен от екранизацията. Той не одобрява сценария, смята, че Джак Никълсън не е най-добрият избор за ролята на Макмърфи и твърди, че продуцентите Майкъл Дъглас и Сол Зейнтс не са спазили устната уговорка, която е имал с тях. Той подава жалба за 5% от брутните приходи на филма и 800 000 долара за нанесени щети, но накрая се споразумява извънсъдебно. Все пак, той отказва да гледа филма.
Киси публикува и няколко други книги през живота си, но „Полет над кукувиче гнездо“ остава кулминацията на кариерата му. В рецензия за филмовата адаптация „Ню Йоркър“ отбелязва, че „романът предшества университетските вълнения, Виетнам, наркотиците и противокултурата. Той предвещава периода на революционна политика и психеделичност“.
„Много от нещата, изказани в романа, са постигнали съзнанието на много американци“, обобщава „Ню Йоркър“.
Последващият роман на Киси, издаден през 1964 г., е Sometimes a Great Notion („Понякога страхотна идея“). Той е по-дълъг и по-амбициозен, разглежда семейството на дървосекачи от Орегон и конфликта между двама братя, отразяващи противопоставянето между индивидуализма на Западния бряг и интелектуализма на Източния бряг.
Романът получава смесени отзиви, като някои го хвалят за динамиката му, а други критикуват многословието му. През 1971 г. излиза филмовата адаптация, режисирана от Пол Нюман, в която участват Нюман и Хенри Фонда. Обаче, филмът е толкова незабележим, че при телевизионни излъчвания заглавието му е променено на Never Give an Inch („Никога не отстъпвай“).
В началото Киси не му се отразява негативната реакция към втория роман, но десетилетие по-късно признава: „Проблемът с писателите е, че сякаш никога не успяват да надминат първата си творба. Това ме тревожи. Поглеждайки назад, виждам, че последващата ми работа не е по-добра от първата. Чувствам, че трябва да стана по-добър и това ме безпокои.”
Въпреки това, той никога не успява да надмине своя първи роман. През остатъка от живота си публикува още два романа – „Песента на моряка“ (Sailor Song, 1992) и „Съдбовен кръг“ (Last Go Round: A Dime Western, 1994), написан съвместно с Кен Бабс.
Излизат и Книгата Kesey’s Garage Sale (1973), компилация от есета на него и други автори; Demon Box (1986), съдържаща есета и разкази; и The Further Inquiry (1990), личния му разказ за авантюрата с автобуса през Америка, заедно с две детски книги: Little Tricker the Squirrel Meets Big Double the Bear (1990) и The Sea Lion: A Story of the Sea Cliff People (1991).
Кенет Елтън Киси е роден на 17 септември 1935 г. в Ла Хунта, Колорадо, в семейство от млекопроизводители. Семейството се премества в Спрингфийлд, Орегон, където Кен и брат му от малки се учат да ловят, риболуват, плуват, се боксират, се борят и серфират по бързеите на местните реки.
Тези типични американски уроци по мъжественост дават отлични резултати. Киси развива значителна физическа сила, а Улф споделя, че „имал характерен орегонски акцент и прекалено много мускули и мазоли по ръцете“. Той става звезда по футбол и борба в гимназията, след като е избран за „най-вероятен да успее“ от своя випуск през 1953 г.
През май 1956 г. сключва брак с Норма Фей Хаксби, любовта си от гимназията. Първоначално осмисля кариера на филмова звезда и се премества в Лос Анджелис, където участва в малки роли във филми. Но през 1957 г. получава стипендия за магистратура по творческо писане в Станфордския университет и се прехвърля в Пери Лейн, известен бохемски квартал в Пало Алто.
Там среща Вик Ловел, студент по психология, който му разказва за експерименти с наркотици в болница за ветерани в Менло Парк, където доброволците получават 75 долара за сесия. И така започва неговото пътешествие в психеделичната култура и литературния свят.
След автобусните си пътувания, тестове с ЛСД и шестмесечна присъда за притежание на наркотици през 1967 г., той се завръща на семеената ферма в Плезант Хил.
Кен Киси и съпругата му отглеждат двама синове и две дъщери. В по-късните години той твърди, че винаги е бил семеен човек.
През следващите три десетилетия Киси отглежда едър рогат добитък, овце и боровинки. Той става треньор по борба в няколко местни училища и обучава семинари по писане за дипломанти в Университета в Орегон. От време на време посещава автобуса от дългото си пътуване през Америка, който е скрил в гората на фермата си, според „Ню Йорк таймс“.
В интервю от 2000 година за The Times Union of Albany, Киси коментира наркотиците. Споделя как той и няколко приятели отиват на ежегодния си великденски поход в близките планини и за пръв път от повече от три десетилетия решава да не взима ЛСД, след като наскоро е започнал лечение за диабет и хепатит С.
„Бях достатъчно опиянен от адреналина на разходката”, казва той. „И реших, че е време да направя традиционната разходка поне веднъж без психеделични вещества. През последните години това беше единственият път, когато приемах ЛСД, но в много малки дози. Просто, за да боядисам листата.”
Кен Киси умира на 10 ноември 2001 г. в Орегон след операция за рак на черния дроб. Той е на 66 години и оставя след себе си три деца (единият син загива в автомобилна катастрофа през 1984 г.) и трима внуци.
