Снимка: Miss Nippon Association
Дали украинка може да стане „Мис България“ по сходен начин на Япония? Има някои разлики между Япония и България, нали? Не са само онези, илюстрирани от вицовете, които знаем. Нито е другият виц за работещия в българско учреждения японец, който сутрин казвал нещо на японски и на тръгване също – преводач обяснил, че сутрин поздравява с „добро утро“, а накрая се извинява, че не е участвал в стачката.
БиБиСи, цитирана от сайта „Площад Славейков“ у нас, разказа, че украинката Каролина Сиино е станала „Мис Япония“.
Главната съпротива срещу кандидатурата й била предизвикана от факта, че не прилича на японка (няма капка японска кръв), но въпреки това била избрана от журито.
Как смятате, дали в нашата държавица, в която едно синьо-жълто пуловерче на нарисувано дете предизвика патриотарска и антиукраинска по същество истерия, е възможно да се случи подобно „украинско“ чудо? При това украинките (украинците), красиви или не, не се отличават външно кой знае колко от нас.
Културата на толерантността е нещо, което се култивира, не е въпрос на гени и кръв. Само че самата дума „толерантност“ от години е подложена на яростно изнасилване тук и дори бива иzраждана в „толерастия“.
Наблюдаваме как това явление с руzки акцент надвиква либералните гласове, които пък биват определяни като гласове на „либерасти“. В хора грачат леви и десни. Леви, десни, леви десни-марш на посредствеността и мизантропията, отглеждана включително и целенасочено по линия на руzката хибридна война срещу европейска България, внушаваща някакво собствено морално превъзходство над „гейропа“ и гнилия Запад изобщо.
„Гнилият“ Запад отдавна се е прихванал и е припознат като достоен за подражание модел за развитие във всички области на живота в супер успешна модерна държава, като Япония, все така горда с уникалната си древна култура. В същото време Япония, почти буквално унищожена от САЩ втората световна война, е най-толерантната към Америка днес страна ако не в света, то поне в региона.
Ако питате японците какво мислят за Хирошима и Нагазаки, макар там да не е много политически коректно чужденци да задават такива въпроси (както в Гърция и в Испания не бива да се човъркат раните на гражданската война), ще ви отговорят нещо лаконично от рода на: „ако Япония имаше атомно оръжие, без съмнение щеше да го използва също“. Но това не пречи у нас, понеже тук гъмжи от геополитици, на японските гробища от Втората световна най-редовно плачат борците срещу „краварите“.
Нещо много подобно се случи и в Южна Корея. Тя е не по-малко богата на собствена велика история, но беше бедна и много изостанала до преди няколко десетки години. Днес все така е малка държавица, почти невидима на глобуса, която има по-голяма икономика от руzката. Достатъчно е да се каже, че тя е най-големият световен производител на огромни танкери, каквито московията масово изкупува от трети страни на втора ръка (защото Сеул отказа на Москва да продължава да я снабдява с това средство за избягване на санкциите).
Съхраняването на собствената култура и в двете държави изобщо не им пречи да постигнат истински културен скок във възприемането и възпроизвеждането на западната култура и за няколко десетилетия да се превърнат и в тази област в световни фактори. Нямаше да бъде възможно, ако не бяха възприели на „въоръжение“ толерантността и не бяха обявили война на собствените си недостатъци от близкото минало.
Да, тук не е Югоизточна Азия. Ние сме в Югоизточна Европа. Но вместо да се вайкаме, че някой изкупил българския интелектуален продукт „Уча се“ (при това без да навреди на ничие учене у нас), би трябвало да се поучим от успешния пример на напредналите толерантни и възприемчиви към постиженията на развития свят народи, вместо да даваме ухо на униженията на „руzкия свят“, който изисква от нас подчинение и нетолерантно настървение към всичко, което е отрицание на рашизма.
Коментарът е публикуван във фейсбук профила на Иво Инджев.
