Седми поред извънредни парламентарни избори на 19 април 2026 г. след „редовните“ от април 2021 г. – това се случи след като правителството на Росен Желязков подаде оставка под натиска на протестите от края на 2025 г. Вече са ясни кандидатите – 24 партии и коалиции, сред които 6 от предишния парламент и една съвсем нова – тази на доскорошния президент Румен Радев. Социологическите сондажи предполагат, че състезанието (ако това е подходящата дума) за места в парламента ще бъде между 5-6 партии, като истинската новост е, че БСП, досегашен традиционен участник в парламента, е близо до прага от 4% и рискува да остане извънпарламентарна партия.
Какво, обаче, очакваме тези избори да решат? Обществото изглежда доста разделено. За някои, те могат да донесат промяна на модела на „завладяната държава“, за други – възмездие за провалилите се, за трети поредния ялов компромис, а за мнозина най-вероятно е да доведат до нови, поредни безрезултатни избори. Надпреварата във вещаенето на това, какво ще се случи, е съвсем безсмислена. Всичко може да се каже, защото всичко изглежда възможно и защото повечето са наистина объркани.
В началото е участието (април 2017-октомври 2024)
Вероятно резултатът на изборите ще зависи от участието. Повечето сондажи предвиждат мобилизация на избирателите и вероятно малко над 3 млн. граждани в страната ще гласуват. Шест предсрочни избора след привидно редовните от април 2021 г. не насърчават участието, дори напротив – средното равнище на гласуване от 2021-2024 г. на изборите е 2,6 млн. избиратели, което е не много повече от 50% от имащите право на глас, които живеят в България.
Динамиката на гласувалите за тези години е показателна. През април 2021 г., въпреки многохилядните протести от 2020 г. искащи оставката на премиера Бойко Борисов и на тогавашния главен прокурор Иван Гешев, изборите са редовни а участието на тях спада от 3,5 млн. на 3,3 млн. Ентусиазмът от пълните улици и площади изглежда позатихнал, при това управляващата и дотогава партия ГЕРБ отново излиза първа по брой на гласовете. Промяна не се случва.
На следващите избори през юли 2021 г. спадът в участието продължава – гласуват вече почти 2,8 млн. Но има промяна в разпределението на гласовете и за първи път от 2009 г. ГЕРБ остава втора партия. На първо място по брой на гласовете и мандати излиза новата партия „Има такъв народ“ (ИТН) на Слави Трифонов. Мобилизацията в нейна полза, очевидно, е за сметка на други партии, но не и за сметка на негласувалите.
Спадът на броя на гласувалите продължава и на изборите през ноември 2021 г. – по-малко от 2,7 млн. И тогава новосъздадената партия ПП задминава ГЕРБ, но отново благодарение най-вече на преразпределение от други партии, а не толкова на негласували. В такава ситуация след дълги преговори е избрано четирипартийното правителство „анти-ГЕРБ“ на Кирил Петков (ПП, ДБ, БСП, ИТН).
Когато ИТН напуска правителството и инициира вот на недоверие през 2022 г., на новите избори участието продължава да спада – 2,6 млн. гласуват. И отново безрезултатно. ГЕРБ подобряват малко резултата си, но ПП губят почти 160 хиляди гласа (част от тях вероятно се връщат към ДБ). ИТН губят най-много – почти 150 хиляди гласа по-малко и остават извън парламента. Най-печеливши са от „Възраждане“ – почти 130 хиляди гласа в повече, отново за сметка на други партии (вероятно най-много от ИТН).
На изборите през 2023 г. за първи път има малко повече гласували – почти 2,7 млн. ГЕРБ отново са първи по брой на гласовете и леко увеличават избирателите си. ИТН успяват за малко да надскочат бариерата от 4% за влизане в парламента. Но най-печеливши за отново от „Възраждане“ – още почти 100 хиляди гласа, но сега най-вече за сметка на прилив от негласувалите и вероятно от бивши гласоподаватели на „Атака“, НФСБ (днес „Консервативна България“) и ВМРО. ПП и ДБ се обединяват в коалиция, но противно на очакването, не се възползват от повишеното участие, дори напротив – новата коалиция получава 70 хиляди гласа по-малко, отколкото двете партии поотделно на предишните избори. В такава всъщност отслабена позиция ПП-ДБ влизат в т. нар. „сглобка“ с ГЕРБ (правителството на Николай Денков).
Година по-късно през 2024 г. ГЕРБ излизат от правителството и предизвикват нови избори през юни. На тях участието е в рекордно ниско дъно – малко под 2,3 млн. ГЕРБ отново са първи по гласове макар да губят почти 140 хил. гласа в сравнение с 2023 г. ПП-ДБ губят нови 70 хиляди от избирателите си. „Възраждане“ също губят, около 60 хиляди гласа. Тези избори отново са безрезултатни и съотношението между партиите е главно за сметка на преразпределение на гласовете в рамките на гласуващите.
Така стигаме и до последните избори през октомври 2024 г., когато равнището на участие се увеличава с над 300 хиляди избиратели и достига малко под 2,6 млн., но все пак остава по ниско от равнището на участие през ноември 2021 и 2023 г., избори, след които има сформирано правителство. Парадоксално, всички печелят от тази мобилизация на избирателите, трудно обяснима с някакво специално вътрешнополитическо събитие. ГЕРБ възстановява позициите си с над 110 хиляди избиратели в повече и отново и е първа по брой на гласовете. ПП-ДБ получават още почти 40 хиляди, БСП – 33 хиляди, ИТН – 38 хиляди. Дори двете части на разцепилото се ДПС получават общо повече гласове, отколкото единното ДПС през юни 2024 г. Новата партия МЕЧ прескача бариерата с 48 хиляди избиратели повече, отколкото през юни. Всички печелят, но съотношенията като цяло се запазват, мобилизацията на избирателите е в почти всеки политически сектор и най-вероятно се дължи на сезона – повечето работещи са се върнали от отпуск. След дълги преговори е съставено правителството на Росен Желязков от три партии (ГЕРБ, БСП, ИТН) с присъединилата се малко по-късно част от ДПС, „Ново начало“ н Делян Пеевски.
Цялото това напомняне има за цел да обоснове следното за краткия период между април 2021 и октомври 2024 г.
- Масовите протести не водят задължително до по-високо равнище на участие на изборите, особено ако има по-дълъг период след затихването им.
- Мобилизацията на избирателите не облагодетелства всички по равно, нито дава непременно предимство на партиите, които се идентифицират с протестите.
- Печалбите в гласове за едни партии е най-често за сметка на други партии, а не винаги за сметка на повечето гласували на изборите.
- И най-сетне, от седемте последни избори ГЕРБ излизат на първо място по брой на гласовете в пет от тях (изключението е за юли и ноември 2021), каквато е и ситуацията на всички парламентарни избори след 2009 г.
Кой ще спечели от очакваната мобилизация?
За изборите на 19 април 2026 г. повечето социологически сондажи предвиждат нарастване на участието до малко над 3 млн. Така прогнозите са за нови 0,5 млн. гласували и въпросът е, кой ще се възползва най-много от тази очаквана мобилизация?
Ако такава мобилизация се случи, то ще имаме за първи път избори, които са повлияни по-пряко от протестите поне след 2014 г. (когато протестите доведоха до оставката на правителството на Пламен Орешарски, допуснало неочаквания и необоснован избор от парламентарното мнозинство на БСП и ДПС на Делян Пеевски за председател на ДАНС, пък макар и само за пет дни). От протестите през декември 2025 г. са изминали четири месеца – един достатъчно дълъг период за затихването на вълната от недоволство, довела до оставката на правителството на Росен Желязков. Напълно е възможно, обаче, мотивацията в обществото към по-дълбока промяна на управлението в посока на повече почтеност, този път да е устояла на времето и да повлияе на изборния резултат. Все пак никой засега не предполага, че участието може да стигне до равнището от 2017 г. – над 3,5 млн. гласували.
Какво да очакват партиите от тези избори? Очакваните в повече поне 0,5 млн. гласували, вероятно почти всички са гласували вече на някои от изборите след 2020 г. Ако говорим за най-младите, които влизат в избирателна възраст от 2024 г. насам, техният дял сред избирателите не е малък (общо приблизително 0,1 млн.), но е малко вероятно всички те да гласуват.
Очакванията са най-много да се възползват от евентуалната мобилизация на избирателите партиите, които се припознават в протестите от края на 2025 г. или се свързват противопоставянето на т. нар. „модел Борисов-Пеевски“: ПП-ДБ най-вече, но също така новата „Прогресивна България“ (ПБ), както и МЕЧ. Сред губещите най-вероятно ще бъдат партиите от правителственото мнозинство: ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС-Ново начало. Това са очакванията, но реалността може да е малко по-различна, защото изборите, макар и основен демократичен инструмент за насърчаване или порицание на политиците, не са гарантирано ефикасни в това.
Сред потенциално печелившите най-големи са очакванията за коалицията „Прогресивна България“ на Румен Радев. Това е най-голямата неизвестна за тези избори, защото няма да има никакво значение предишната електорална история на партиите, чиято регистрация е използвана за коалицията. Според повечето сондажи тази нова формация може да разчита на 31-32% от гласувалите, което би й дало около 1,0 млн. гласа. Това ще е приблизително равно или малко повече от резултата на БСП от 2017 г. Кой ще гласува за ПБ също е трудно да се опише, макар че някои сондажи показват, че това ще бъдат основно бивши избиратели на БСП, което изглежда логично, но също на партиите, които са успявали да привлекат разнообразния вот на недоволството през последните 5 години като ИТН, „Продължаваме промяната“ (ПП), „Възраждане“. Този електорален микс ще е несъмнено разнороден, трудно ще може да бъде задържан дълго (например при едни последващи извънредни избори). Още повече, че „Прогресивна България“ няма още разгърната организация, лоялни членове и симпатизанти.
ПП-ДБ с основание очакват да получат допълнителна подкрепа и според повечето сондажи ще достигнат до 400 хиляди гласа. Удивително е, че именно тази коалиция от партии, които бяха най-видимо на протестите от декември миналата година, не изглежда да се възползва най-много от очакваната мобилизация на избирателите. Причини могат да търсят много, но сред тях, вероятно, е неуспешният опит с т. нар. „сглобка“, защото всяка партия, която се е съюзявала с ГЕРБ от 2009 г. насам, на следващи избори губи електорална подкрепа (вж. опита на АБВ, Движение „България на гражданите“, но сега и БСП, и ИТН). Очакваният резултат показва, че съотношението на избирателите в тази коалиция се е променило значително в полза на ДБ, докато ПП позагуби своята специфика на центристка либерална партия и вече се възприема като една от многобройните партии на десницата в България (като ДБ и ГЕРБ).
Очаква се част от избирателите да оттеглят подкрепата си за ГЕРБ, но със сигурност това няма да бъде срив. Партията най-вероятно ще получи поне 610 хиляди гласа и ще бъде втора по ред по този показател след „Прогресивна България“. Вижда се умелото маневриране на Бойко Борисов, който отново избра най-подходящия момент за своята партия да предизвика избори (както направи това през 2013 г.), за да изгуби най-малко. ГЕРБ имат вече добре структурирана политическа клиентела, разгърната организация и добре обгрижвана лоялност. Да не говорим, че има избиратели, които избират ГЕРБ като по-малкото зло, проевропейски ориентирана партия, макар и подозирана в насърчаване на корупцията.
МЕЧ и „Величие“, макар и не толкова видими на протестите, вероятно ще увеличат малко подкрепата си, Но с по-високо участие и избирателният праг ще се увеличи поне с 10000. Затова и двете формации са на ръба, като МЕЧ е по-близо до 4%, ако се позова на повечето сондажи.
„Възраждане“, самопредставяща се като радикална опозиция на всичко (ГЕРБ, Пеевски, еврото, НАТО, ПП-ДБ, но също на Радев и на БСП), една постоянна опозиция, без да носи негативите на участие в управлението, парадоксално не се очаква да се възползва от електоралната мобилизация, дори напротив, много вероятно да загуби над 100 хиляди избиратели. Това вероятно ще са мобилни избиратели, които преди са гласували за ИТН, а сега е възможно да са се ориентирали към Румен Радев.
БСП е в големия риск да изгуби една трета от избирателите си от миналите избори и да остане под прага от 4% за влизане в парламента. Това би било прецедент в най-новата политическа история за тази устояла на толкова превратности партия. Шансът е в новото й ръководство, председателствано от Крум Зарков. Трудно е да се прецени, доколко промяната в партията, която има характера на революция, ще върне част от разочарованите социалисти (почти 0,7 млн. спрямо 2017). Или пък ще привлече нови избиратели, които биха се идентифицирали с един видим сега про-европейски социалистически профил на БСП. Би било несправедливо, обаче, ако това не се случи, вината да бъда хвърлена на новоизбраното ръководство – това би бил и краят на една толкова стара партия.
ИТН също се очаква да загубят подкрепа и дори да останат извън парламента. От една страна те също са държани отговорни за участието си в правителство заедно с ГЕРБ, след като от създаването си се обявяват против „модела Борисов“. Готвеха „изчегъртване“ на тези, с които се съюзиха. Но по-съществената причина е, че още от самото начало групата избиратели, които ги изведе на второ и първо място в изборите през април и юли 2021 г., беше изключително разнородна, търсеща винаги най-радикалната опозиция на статуквото, идваща от други радикални партии като „Атака“, ВМРО, НФСБ. Част от тези избиратели още тогава се ориентираха към новия според тях отрицател на статуквото „Продължаваме промяната“, а после към „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. Такива избиратели трудно могат да бъдат задържани дълго време, особено ако се правят радикални компромиси.
ДПС-Ново начало, новата емблема на присвоеното от Делян Пеевски ДПС (не без съдействието и на доскоро почетния му председател Ахмед Доган), също ще загуби подкрепа, но видимо загубата ще е най-вече за сметка на АПС, която рискува да остане извън парламента. Двете партии заедно ще изгубят почти 130 хиляди избиратели, но това ще е най-вече АПС, докато партията на Пеевски ще привлече още от досегашните симпатизанти на Доган и дори ще подобри собствения си резултат от предишните избори с над 20 хиляди нови гласа). Освен ако няма неочаквано висока мобилизация на избирателите в Турция, които са донесли 1/3 от гласовете за АПС през октомври 2024 г. Но на същите избори съотношението между двете партии, произлезли от ДПС, е 2,3/1 в полза на АПС. Дали това ще се запази същото, не е много ясно.
А след изборите?
Всичко това подсказва, че в бъдещия парламент ще има 5-6 партии („Прогресивна България“, ГЕРБ, ПП-ДБ, ДПС-Ново начало, „Възраждане“ и евентуално БСП, а може би и МЕЧ). В досегашния бяха 8. Три от тях, обаче, ще могат да претендират за формиране на правителствено мнозинство.
Сондажите предполагат вероятността „Прогресивна България“ да спечели около 80 мандата, ГЕРБ да спечели около 60 мандата, ПП-ДБ от своя страна около 40 мандата. Или трите ще имат най-малко 180 мандата заедно. Всичко това, обаче, е много приблизително и вероятността трябва да се постави в границите +/- 3-4 мандата, в зависимост и от това, колко други партии се влязат в парламента. ДПС-НН вероятно ще има около 30 мандата, „Възраждане“ – около 18. Останалите до 240 мандата са 12 и могат да бъдат спечелени от БСП, ако премине бариерата от 4%, или да бъдат преразпределени между горните партии. Всичко това са, разбира се, спекулации, доколкото се опират на приблизителни изчисления от приблизителни числа за възможните резултати от изборите, събрани в хода на няколко последни социологически сондажа.
Все пак можем почти сигурно да предположим, че никоя от състезаващите се на изборите формации няма да успее да получи 121 мандата и с това да има пълно мнозинство за съставяне на правителство. Това не оспорва принципната възможност от някаква свръхмобилизация през оставащите дни в полза на някоя от партиите, вследствие на някакво разтърсващо обществото събитие.
Ако обаче възприемем горното предположение за мандатите, то очевидно математически мнозинства са възможни или между ПБ и ПП-ДБ (около 120 мандата) или между ПБ и ГЕРБ (около 140 мандата). Математически мнозинства са възможни също на ПБ с поне две от по-малките групи (ДПС-НН и „Възраждане“), или на ГЕРБ с всички по-малки групи. Политически обаче, не всички такива мнозинства изглеждат приемливи и възможни.
Въпросът е, кои са основните въпроси, по които партиите се разделят? Един бърз поглед ще изведе на преден план: а) правосъдието и възстановяването на справедливостта в държавата; б) геополитическата ориентация на страната; в) доходите на гражданите и неравенствата. Подредбата им в приоритетен ред зависи от разбиранията на съответните партийни ръководства за това, кое е от първостепенна важност и изисква да бъде на първо място в политиката.
По въпроса за правосъдието съществува вече повече или по-малко ясно разграничение между привържениците на дълбока реформа като ПП-ДБ, ПБ, но също БСП и МЕЧ от една страна, и привържениците на запазване на статуквото или на минимална реформа като ГЕРБ и ДПС-НН. Емблема на противопоставянето е отношението към т.нар. „модел Борисов-Пеевски“. Макар на думи ГЕРБ напоследък да се дистанцира от ДПС-НН, нищо не гарантира, че това е обмислена стратегическа промяна по отношение на нуждата от нов главен прокурор и нов ВСС, съставен от юристи с доказана почтеност. Несъгласия има и в другата страна, на привържениците на дълбоката реформа, които засега взаимно се обвиняват най-вече, че са лицемерни (било защото са се съюзявали с ГЕРБ, било че в листите им има хора, доскоро част от ГЕРБ и ДПС-НН). Ако този въпрос стане приоритетен, най-логично е да се договори сътрудничество между ПП-ДБ и ПБ, с евентуалното присъединяване на БСП. Трудността, обаче, произтича от нуждата от квалифицирано мнозинство от 160 гласа в НС, което няма да е възможно без ГЕРБ. И което ще изисква компромиси и известна половинчатост, въпрос на избор: или нищо, или нещо по-малко.
По въпроса за геополитическата ориентация на България също се изговори твърде много. Заявените „проевропейски“ позиции са главно по две насоки: военната помощ за Украйна и еврозоната. Последното вече не изглежда толкова актуално, защото от три месеца е факт и напускането на еврозоната не е възможно без рязко скъсване с една вече дълга история на интеграция в ЕС. Официално (ако се съди по повечето изказвания на политиците и коментарите в медиите), проевропейската страна заемат ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС-НН. От другата страна са повече или по-малко набедените „проруски“ формации като „Възраждане“, БСП и ПБ. Очевидно е, обаче, че не е възможна правителствена коалиция между трите „проевропейски“ партии, макар и да се очаква, че те биха имали мнозинство (около 130 мандата). Също така с новото си ръководство БСП изглежда решително заявява проевропейска ориентация, макар да се въздържа да се заявява и като русофобска. Колкото до ПБ, само две позиции на Румен Радев (срещу военната помощ за Украйна и за референдум за въвеждането на еврото) аргументират посочването от противниците му като „проруски“, а значи и антиевропейски. Ако погледнем фигурите в новата формация, обаче, мнозина са резервирани към тези позиции на бившия президент. Но едва ли България истински е заплашена от ревизия на геополитическата й ориентация, ако ПБ сформира правителство. Най-малкото поради вероятното участие в него и на други формации, но по-вероятно заради това, че нито Радев, нито влиятелните фигури около него искат такава промяна. От друга страна зад това противопоставяне „Европа-Русия“ се крие друго, и то е по-съществено от геополитиката – противопоставяне между демокрацията и автокрацията. И вероятно ще е по-почтено въпросът да се третира именно така, а не като противопоставяне между русофили и русофоби. Сред първите има остри критици на Владимир Путин, а сред вторите има противници на либералната демокрация.
Третият въпрос, за доходите и неравенствата, някак остава настрана в политическото говорене по време на кампанията. Макар толкова парадоксално, един политик, символ на корупцията и господстващата олигархия, се грижи непрекъснато „за хората“ (магазини, политики и т. н.). Макар че в България по данни на World Inequality Database (WID) в България през 2024 г. горните 10% получават 45% от дохода и притежават 60% от богатството, докато долните 50% получават 16% от дохода и притежават по-малко от 5% от богатството. Макар в България минималната заплата (2026 г.) да е 620 евро, а членовете на ВСС имат среден месечен приход от 10000 евро. Тук никакво мнозинство не е възможно, защото почти всички партии, особено тези, които имат шанс за влизане в парламента, се самоопределят като десни. Показателно е отношението към плоския данък, въведен в България след 2005 г. от коалиционното правителство на БСП, НДСВ и ДПС. Такъв данък има в още четири страни от ЕС (Естония, Латвия, Литва и Румъния), дори в САЩ това е само в 7 (от 52) щата. Десните партии са категорично против промяната му с прогресивно подоходно облагане, както е в големите европейски демокрации и в САЩ. Дори програмата на „Прогресивна България“ категорично заявява: „Запазване на ниски и плоски данъци“. Само БСП, при това с риск да остане извън парламента, се обявява за промяна на плоския данък (сравнително отскоро), като темата се дискутира предимно от НПО-левицата („Солидарна България“). Никаква „социална“ коалиция в парламента няма да е възможна, и очевидно този иначе съществен въпрос, ще бъде оставен за едно неопределено бъдеще.
Какъв е изборът?
Какви възможни управленски конфигурации ще станат, зависи от въображението и приоритетите на политиците. Ако те поискат първо да се справят с реформата на правосъдието и да освободят държавата от хватката на олигархичната мафия, то най-логично е да работят за сътрудничество между ПБ, ПП-ДБ и БСП (нещо като нов вариант на коалицията зад правителството на Кирил Петков). Логически, това е избор в интерес на демокрацията (действителната), т.е. про-европейски. В този случай политиците ще приемат, че Украйна се нуждае от подкрепа, дори и по-дискретна. Както и че „Съветът за мир“ на Доналд Тръмп не е добро място за България.
Ако политиците поискат на всяка цена да отстоят позицията, че най-важното е Украйна да бъде подпомагана военно и с всички други средства, тогава ще трябва да работят за сътрудничество на ПП-ДБ с ГЕРБ (втора „сглобка“) и дори да приемат, че ДПС-НН е „полезен участник“, макар и малко страничен (както бяха „Обединени патриоти“ при правителството на Борисов 2). Така ще приемат също така, че правосъдната реформа може да почака или да е формална. Ще приемат, че състоянието на българската демокрация е задоволително и нищо съществено няма нужда да бъде правено по въпроса.
Ако политиците решат, обаче, че най-печеливша ще е стратегията „всичко или нищо“, защото всички останали са или корумпирани, или „путинисти“, или и двете, то следват нови избори. Но с това ще трябва да приемат и рисковете вместо да спечелят повече, да загубят още повече. Защото изборите не са като ротативка – колкото повече въртиш, толкова повече разчиташ да имаш шанс да спечелиш добрата комбинация. Големият риск при такова повторение на безрезултатни избори е, че това винаги налива вода в мелницата на най-крайните.
Но дори и онези политически „играчи“, които ще опитат да припечелят гласове с пари и други предлагани облаги, те също ще трябва да направят горния избор.
Колкото до избирателите, то изборът е наличен и ясен. Ако смятате, че завладяната държава е основният проблем за разрешаване, можете да гласувате за ПБ, ПП-ДБ или БСП. Ако смятате, че позициите по отношение на войната в Украйна са по-важният проблем, можете да гласувате за ПП-ДБ, ГЕРБ и дори ДПС-НН. Ако смятате, че нищо от това няма значение, можете да си останете у дома, както и за гласувате за някоя от онези партии, които винаги се явяват на изборите и получават от 2 до 10 хиляди гласа, но и да знаете, че това нищо няма да промени.
Избор винаги се случва, дори ако решите да не избирате. Въпрос на свободна воля (този текст едва ли ще бъде прочетен от онези, които решат да изтъргуват гласа си).
*Текстът е публикуван в блога на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
