Отново е 10 ноември и както всяка година от 30 години насам българското общество обръща поглед към събитията от тази дата и под една или друга форма прави равносметка на изминалото оттогава време. Устно и писмено различни автори, журналисти, мислители, интелектуалци, псевдоинтелектуалци, авторитети, ченгета и нормални хора се упражняват да споделят спомени и правят разбори. С годините спомените са все по-изопачени, а разборите – все по-заблуждаващи. Като че ли с отдалечаването от 10 ноември 1989 година, когато на пленум на Централния комитет на БКП Тодор Живков бе освободен от поста генерален секретар на Партията, фактите се замъгляват и оценките се поляризират.
Знае се, че историческите събития получават адекватната си присъда след десетилетия, от дистанцията на времето, но няма да стане така с българския преход и с предхождащия го социализъм. Причината е очевидна – един поглед във „Фейсбук“ и медийното съдържание практически навсякъде показва, че е пълно с набедени „авторитети“ и откровени онлайн троли-познавачи на прехода, които перфидно насаждат различни тълкувания на случилото се – на причините, мотивацията и на самите факти. Някои говорят за опозиция, някои – за дворцов преврат, други – за намеса на Москва, която по това време също минаваше през бурното време на Перестройката.
Нека върнем нещата към корените им и да припомним истината. Комунизмът падна не заради действия на опозицията, която бе брутално прегазена от десетилетия и не смееше да гъкне. Не и заради прогресивните възгледи на част от партийния елит, която се опитваше да се представи за реформаторска сила. Не и заради някакво просветлнеие в Кремъл, на което Бай Тошо се бил противопоставял и което давело до свалянето му, защото по това време СССР си имаше достатъчно проблеми.
Комунизмът падна, защото фалира и това, в допълнение към липсата на свобода, го направи не само неприятен, но вече и невъзможен.
Фалира във всякакъв аспект – икономически, политически, духовен, естетичен и какъвто още се сетите, като провалите му в някои отношения бяха осезаеми вече от години. Перстройката в СССР, вятърът от която издуха комунистическите елити от върха на управлението и в страните под съветски ботуш, се появи не по някакво абстрактна причина, а поради невъзможността повече да се прикрива икономическият провал на системата, която носталгичните днешни комунисти-русофили от всички страни на бившия Източен блок се надяват някога да възстановят под вещото съвременно ръководство в Кремъл.
Прехвалената социалистическа икономика, при която се чакаше за цветен телевизор с дни и седмици, за апартаменти и автомобили се чакаше с години дори да имаш парите, а даже в средни по големина селища се знаеха двата дни от седмицата, в които „пускат“ месо, нямаше никакъв шанс да продължи на изкуствено дишане по-дълго и колабира. Същата икономика, при която причината да останат пари в джоба на човек беше, че нямаше какво да купи с тях. Същата, която произвеждаше планов брак, дефицити, ниски заплати, леност, корупция и овчедушие пред партийните функционери, които можеха да уволняват и назначават без оглед на личните качества.
Същата икономика, която сега мнозина оплакват, че струвала 30 милиарда долара, пък при приватизацията й взели само 3. Истината е, че и това беше много, но авторите на тази легенда, както и за руските пазари, които сме загубили, правят всичко по силите си, за да лансират престъпна заблуда и така да отклонят вниманието от основния въпрос за отговорността. За да прикрият очевидния факт, че България, оказала се в началото на прехода с жалка икономика с БВП от 12 млрд долара и външен дълг в размер колкото БВП, е на това дередже поради лошо управление от десетилетия и че е дошло времето да си плащаме за митичните кебапчета от по 6 стотинки, по които съвременните „леви“ леят сълзи и сополи. Получава им се нелошо, за съжаление.
Комунизмът рухна, защото изчерпа способностите си да дотира уравниловката в стандарта на живот и едновременно с това да обслужва материално болните амбиции на своя милитаризъм. Това доведе до Луканова зима, мораториум върху външните плащания, гигантски митинги, инфлация, мутри, ченгета, стремително забогатяващи хора, възходи и падения, пак мутри, пак ченгета, лъжи и надежди.
Защо се случи този фалит на комунизма? Заради липсата на свобода. Клише? Да, и то от онези, които са азбучно верни. Липсата на свобода укрепва контрола, но дезинтересира хората. Обществената креативност спада, докато стигне до апатия – цел, към която комунистическите режими се стремяха, постигнаха и заради която се срутиха. Това стана логично, защото несвободните хора избягват усилията – те са им наложени. Избягват решенията – те са им спускани. Не влагат енергията си в икономиката, не са достатъчно ентусиазирани и в науката – и за какво, като в публикациите си трябва да включват и партийните членове, за бъдат одобрени?
С всичко беше така и затова и резултатите са такива, каквито ги знаем. На 11 ноември 1989 българското общество се събуди в началото на нов и примамлив път, за който обаче беше неподготвено, защото кастата на довчерашните му изедници, самообявили се вече за леви демократи, се беше погрижила да е така.
Това е най-големият ни проблем от 30 години. Той още се проявява. Но да не губим надежда. Мойсей е водил евреите в странство цели 40 години, докато забравят египетското робство и станат горд народ-завоевател, за да ги въведе в Обетованата зема. Сам той не доживял това.
Българското общество вече прекара 30 години в малки крачки към голямята цел, не всичките от които напред, и спъвано почти на всяка от първо и второ поколение комуноиди и техни деривати и неоятаци, много от които маскирани в маркови костюми и зад дипломи за добро образование. Получено в гнилия Запад, разбира се, най-често в бюрократичния, колониален, ограбващ и зланамерен ЕС, а не в благо усмихнатата доброжелателна Русия.
За 30 години дори не получихме извинение от тези хора и идейните им наследници за безобразията в миналото. Няма изгледи това изобщо да стане. Затова ще трябва да стиснем зъби и да продължим напред. И да сме подготвени, че нормализацията на българското общество може да продължи по-дълго и от странстването на евреите. Както Мойсей, някои няма да го доживеят…
