На Трети март сме свикнали да виждаме възторг, въодушевление и гордост, както се полага на национален празник. Тези, които сме навъртели по някое и друго десетилетие в жизнения си път, помним, че дори и при социализма, когато ни надуваха главите от чавдарчета с други „най-светли“ дати, като 9 септември, пропагандираха значението и на Трети март като рождена дата на новата бълграски държава. Тогава това беше обяснимо, защото комунистическите български лакеи на кремълските сатрапи правеха всичко по силите си да раздухват „братска“ обич към господарите си, пък дори и това да включва идеологизиране до изопачаване на историята на собствения им народ.
Така поколения българчета бяха учени да харесват Русия/СССР повече от собствената си родина, която пък уж бе навеки задължена на руснаците за съществуването си. Първо заради Трети март, а после и за Девети септември. Българският народ винаги беше „по-малкият брат“ в тази насилствена връзка и беше част от миманса на оглавяваната от великия руски народ световна революция. Такова чуждопоклонничество е предателство спрямо собствения народ, а основният проблем в „третомартенската“ теза е, че просто не е вярно, че на тази дата България е действително освободена.
Какво всъщност е станало на Трети март? Накратко – подписан е мирният Санстефански договор, който е предварителен и се е знаело, че окончателното следвоенно статукво ще бъде установено по-късно в съответствие със съображенията на Великите сили. Русия от векове иска Проливите и тъй като няма да й бъде разрешено да ги вземе под контрол на онзи етап, тя се надява да разширява влиянието си на Балканите като подготовка за бъдещ благоприятен случай. В дадения казус – и чрез позициите си в новородената България.
Санстефанският договор се оказва мъртвороден, тъй като е неизпълним. Това, което историците-русофили не крият, но избягват да споменават, е че той е предшестван от две споразумения с Австро-Унгария /Райхщадското споразумение и доразвиващата го Будапещенска конвенция/, които правят реализацията на Санстефанска България невъзможна. Според текста на Райхщадското споразумение Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Именно тези документи, които са част от предвоенната дипломатическа подготовка на Петербург, стават основа за решенията на Берлинския конгрес, практически разпокъсал България. Ясно е, че Русия е била предварително съгласна с това и никога не е имала намерение да възроди българската държава в някакви що-годе приемливи исторически граници. Но това няма да го чуем от днешните русофили, които предпочитат да целуват ръце и не само ръце на московските си ментори.
Значението на Руско-турската война не бива да се принизява, но да се утвърждава Трети март като най-значимия ден в българската история е просто една позорна за националното ни самочувствие инерция, започнала след Освобождението и съживена през соца – същата инерция, която ни е накарала да кръстим най-големия си православен храм на името на руски светец, който първо няма нищо общо с България, второ е бил татарски васал, и трето – има в биографията си поне едно гнусно деяние, струвало живота на много хора.
Обаче ние си кръщаваме най-голямата църква на Александър Невски. Така както един от най-популярните столични белуварди е „Граф Игнатиев“ /доказан българофоб/, а из цяла България изобилстват обекти с руски имена. Ако това е имал предвид Слави Трифонов с всеизвестното вече „Нема такава държава“ – прав е. Няма друга такава.
Тъжно е, че една заблуда, подхранвана с десетилетия по конюнктурни причини, не може и дори не са прави опит да бъде изкоренена. Това говори за ниско национално самочувствие. Българите не обичат да бъдат смятани за второ качество народ от останалия свят, но е редно да се запитаме как изглеждаме в очите на други народи с тази камара от руски топоними в собствената си страна и с тези статуи на чужда армия в центъра на най-големите ни градове. И други са били освобождавани с помощта на чужди сили, но не питаят вековен телешки възторг по тях. Имаме еквестриална статуя на Цар Освободител пред парламента, но нямаме читава статуя на княза-обединител Батенберг, който се нае да официализира обединението през главата на любимата на днешните русороби Русия и останалите Велики сили. Това е срамно.
Какво самочувствие възпитаваме у младите поколения, щом и националният ни празник всъщност слави заслугите на друг народ, а не българските, и какво отношение очакваме към себе си? На думи треперим за суверенитета си, а кога действително ще се отърсим от манталитета на роба, който не може да съществува без господар? Кога ще спрем да сме роби на заблуди, които разрешаваме системно да ни насаждат?
Мойсей водил евреите 40 години из пустинята, докато умрели всички, с които тръгнал от Египет – според някои тълкувания онези, които помнели робството.
Колко години ни трябват на нас, за да го забравим и да си върнем достойнството?
Честит празник!
