История
Не съществуват точни археологически данни кога и откъде са дошли първите обитатели на Нова Зеландия, но е общоприето, че полинезийците от Източна Полинезия в централната част на Тихия океан са достигнали Нова Зеландия в началото на 13 век.
Има много спекулации относно начина, по който тези хора са извършили дългото океанско пътешествие. Вероятно малко канута са изминали опасното пътешествие, но хората дори от едно от тези големи двукорпусни плавателни средства са могли да създадат маорското население, с което европейците се сблъскват в Нова Зеландия през XVII и XVIII век. Със себе си те донесли кучето и плъха, както и няколко растения, сред които кумара (разновидност на сладкия картоф), таро и ямс.
Анексиране
През 1838 г. британското правителство взема решение за поне частично анексиране.
Първоначално Нова Зеландия е юридически част от колонията Нов Южен Уелс (в Австралия), но през 1841 г. тя става отделна колония на короната и Хобсън е назначен за губернатор. Преди да обяви присъединяването на Нова Зеландия, Хобсън преминава през процес на обсъждане със северните вождове, от който произлиза Договорът от Вайтанги (февруари 1840 г.).
По силата на договора маорите отстъпват kāwanatanga (в превод „суверенитет“, но значението му е много дискутирано) на короната в замяна на защита и гарантирано владение на земите си; те също така се съгласяват да продават земя само на короната.
Политическа независимост
От 1865 г. губернаторът се превръща по-скоро във фигурант, а политическата власт е в ръцете на националното и провинциалното правителство. През 1876 г. провинциалните правителства са премахнати.
В края на 90-те години на XIX в. Нова Зеландия показва чувството си за независимост, като решава да не става част от Австралия. Макар че Нова Зеландия се сражава с Великобритания през Първата световна война, тя може да взема собствени решения за това как да допринесе за военните усилия.
Нова Зеландия все още поддържа много връзки с Великобритания. Например тя не приема Уестминстърския статут – британски закон, според който законите, приети от британския парламент, не се превръщат автоматично в закони в бившите британски колонии като Нова Зеландия, до 1947 г. – 16 години след приемането му.
През 1948 г. новозеландците стават граждани на Нова Зеландия – преди това те са били британски граждани. Нова Зеландия получава пълна правна независимост, когато парламентът приема Закона за конституцията от 1986 г.
През 2020 г. британският монарх все още е официален държавен глава, което кара някои хора да твърдят, че Нова Зеландия трябва да получи пълна независимост, като стане република.
Културна среда
Културните влияния в Нова Зеландия са предимно европейски и маорски. Групите имигранти като цяло са склонни да се асимилират с европейския начин на живот, въпреки че традиционните обичаи все още се спазват от много тонганци, самоанци и други тихоокеански народи.
Културата на маорите страда значително в годините на колонизацията и през 20 век и много маори се разкъсват между натиска да се асимилират и желанието да запазят собствената си култура. От 50-те години на ХХ в. насам обаче се наблюдава културен ренесанс, като се полагат решителни усилия за запазване и възраждане на художествените и социалните традиции.
Културата на Pākehā (маорски термин за хората от европейски произход) включва много аспекти на маорската култура. Фестивалът Te Matatini, който се провежда на всеки две години и се провежда за първи път през 1972 г., чества маорската култура, особено традиционните танци и песни, известни като kapa haka. Фестивалът се провежда в продължение на няколко дни, всеки път в различен регион на Нова Зеландия, а кулминацията му е националният шампионат по капа хака.
Ежедневие и социални обичаи
Дърворезби пред маорски дом за срещи в Нова Зеландия. В маорската култура се наблюдава ренесанс на дърворезбата и тъкачеството, както и на изграждането на резбовани и украсени къщи за срещи (whare whakairo).
Маорските песни и танци стават все по-популярни, особено сред младите хора. Събранията на маорите – било то hui (събрания) или tangi (погребални събрания) – се провеждат по традиционен начин, като древните церемонии за поздрав се спазват стриктно.
Мигрантските вълни са донесли и различни култури, които се празнуват по различни начини – например в годишни фестивали като китайския фестивал на фенерите и лунната нова година и индийския фестивал Дивали.
В Нова Зеландия се честват няколко национални официални празника. Денят Вайтанги – 6 февруари, годишнината от подписването на Договора от Вайтанги (1840 г.) – се счита за национален празник на страната. Честванията са съсредоточени в Уайтанги, но се провеждат в цялата страна.
Публичните чествания включват маорски церемонии, както и спортни събития, музика и паради. С нарастващото внимание, което се отделя на историята и културата на маорите, Денят Вайтанги се превръща и в повод за размисъл върху историческите последици от заселването на европейците върху коренното население.
Друг, по-мрачен държавен празник, е Денят на ANZAC – 25 април, денят, в който през 1915 г. амфибийните новозеландски и австралийски сили (ANZAC) се приземяват на полуостров Галиполи (Турция) и започват една от емблематичните битки на Първата световна война. Празникът е в чест на служилите във военните сили на Нова Зеландия, особено на загиналите във войната.
Изкуствата
Нова Зеландия има добре развита филмова индустрия и страната е декор за редица филми на международни режисьори, които се възползват от местната природа, квалифицираните работници и данъчните облекчения на правителството. Филмите на новозеландските режисьори Джейн Кемпиън и Питър Джаксън имат забележителен успех по света; особено голямо признание получават „Пианото“ (1993 г.) на Кемпиън и трилогията „Властелинът на пръстените“ (2001-2003 г.) на Джаксън. Работата на актьорите Сам Нийл, Анна Пакуин, Люси Лоулес и роденият в Нова Зеландия австралиец Ръсел Кроу е призната на международно ниво.
