Сеизмичните земетресения са рядкост във Франция. Но за сметка на това, политически земетресения са доста по-чести. Седем години след възходът на Еманюел Макрон, който трансформира политическия пейзаж на страната, парламентарните избори миналата седмица отново го измениха.
Отвъд заглавия като „поражението на крайната десница“ и „възстановяването на левицата“, френската политика започва да се пренастройва по по-познатия модел ляво срещу дясно. В краткосрочен план Народното събрание е оставено без очевидно доминиращо малцинство за първи път от 60-те години на петата република.
Французите, изглежда, ще се научат как да бъдат белгийци, германци или швейцарци и ще овладеят странното изкуство на изграждане на коалиции.
Един въпрос обаче изпъква: поражението на крайната десница на Марин Льо Пен (за трети път от седем години) поредната загуба ли е? Или казано по друг начин, след като отхвърлиха антиевропейско и проруски настроената Льо Пен за трети пъти (или по-скоро четвърти, ако броим слабото й представяне през 2012 г.), има ли вероятност френските избиратели някога да я изберат?
Първо, това може да не се разглежда като поражение, а като част от друг марш към победата. Крайнодесният блок в Народното събрание се увеличи от шест места през 2017 г. до 88 през 2022 г. и 143 през миналия уикенд.
Френската система за обществена подкрепа за политическите партии се основава на броя на гласовете, които получават и колко места печелят. С успеха си „Национален сбор“ на Льо Пен спечели онзи вид джакпот от милиони евро, който преди отиваше за по-масовите партии. А това означава, че парите вече няма да са проблем.
Но остава фактът, че Франция, след като пофлиртува с Льо Пен на първия тур на общите избори, я заряза брутално по време на втория тур, което се случва за трети път от 2017 г. насам.
Това отхвърляне може да се окаже по-вредно от предишните. „Национален сбор“ влезе в избори с претенциите, че е трансформирана, по-професионална партия, имаща повече депутати в парламента и по-гъвкава относно изключване на членове с расистки или радикално конспиративни възгледи.
Кампанията беше ръководена от свежото и популярно ново лице Джордан Бардела, който на 28-годишна възраст се превърна в TikTok звезда и перфектен водещ по 24-часовите новинарски канали.
Партията в крайна сметка загуби, защото над 200 кандидати от леви и центристки партии се оттеглиха след първи тур, за да позволят тактическо гласуване срещу крайнодесни кандидати във втория тур. Но загубата й се дължи и на изобличаването на претенцията й да бъде сериозна, умерена партия като лъжа.
Десетки нейни кандидати бяха разкрити, най-вече чрез регионални медии, като расисти, антисемити, любители на Путин и отричащи Ковид пандемията. Единият дори се оказа криминално проявен за въоръжен грабеж.
Нещо повече, Бардела и Льо Пен почти всеки ден си противоречаха, тъй като „Национален сбор“ се стремеше да изглежда като социалист-интервенционист пред по-бедните гласоподаватели и либерално-антиданъчен привърженик на бизнеса за поддръжниците на средната класа. Репутацията на Бардела като политическо момче-чудо също беше подкопана от поредица странни медийни изяви.
Сега той и Льо Пен имат три години (и купища пари) за възстановяване. Страната или ще изпадне в политическа криза, или основните партии ще направят компромис, за да позволят на правителство да излезе от ситуация на три почти еднакви по численост блока от депутати в Народното събрание.
Това е пейзаж, който благоприятства както крайнодесния, така и крайнолевия популизъм.
Все пак има причини да вярваме, че Марин Льо Пен ще се изправи пред трудна задача на президентските избори през 2027 г.
Резултатите от миналата неделя показват, че трипосочното разделение във френската политика след 2017 г. – радикална левица, макронистичен център и твърда и крайна десница – продължава. Но както на тези избори, така и на изборите за Европейски парламент през юни, имаше признаци, че старата, реформаторска, проевропейска ляво-центристка левица е в процес на съживяване.
Разбира се, това е далеч от трансформацията, постигната от Киър Стармър и новоуправляващата Лейбъристка партия в Обединеното кралство, но социалистите успяха да удвоят броя на депутатите, които имат в новото събрание ( от 31 на 65). Това означава, че сега са само малко по-малка от твърдолявата, антикапиталистическа, антиевропейска Непреклонна Франция. И докато социалистите все още нямат надежден лидер на национално ниво, съществуват няколко регионални възможности.
Дясноцентристките Les Républicains също се представиха добре на изборите, след като отказаха да последват лидера си Ерик Сиоти в непочтено партньорство с крайната десница. Те успяха да излъчат 68 депутати – малко повече от преди.
Дали това е началото на реконкиста на десния електорат от наследниците на Шарл Де Гол, Жак Ширак и Никола Саркози? Може би. Но те все още страдат от изобилие от кандидат-лидери за изборите през 2027г., но без някой да е силно изразен. След Макрон, центърът също има множество кандидати за президент, сред които бившия премиер Едуар Филип и настоящият премиер Габриел Атал.
До изхода от неделя медиите, особено в чужбина, изглеждаха убедени, че Льо Пен най-вероятно ще спечели президентския пост през 2027 г. Но тя беше сериозно ощетена от неочакваното си трето място на изборите. Въпреки това, президентската надпревара предстои. Френската система на гласуване от два кръга дава предимство на консенсуса срещу крайността. Изправена пред избор на втори тур между Льо Пен и „почти всеки“ (с изключение на крайната левица), тя вероятно ще бъде отхвърлена отново. Франция е по-добре икономически, отколкото си мислят много французи. Освен това е по-здравословна демокрация, отколкото смятат някои френски и чуждестранни коментатори.
*Текстът е публикуван в „Политико“. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
