Начало Коментар ИВО ИНДЖЕВ: Путин във „Валдай“. Пренареждане

ИВО ИНДЖЕВ: Путин във „Валдай“. Пренареждане

668
Сподели
Иво Инджев, ЕС

Путин пренареди за пореден път  собствената си класация „най-голямата грешка на Русия“ ( в отношенията със Запада). “Грешникът” години наред поставяше на първо място в тази класация въздържането на Русия от вето в Съвета за сигурност на ООН, което позволи съответната резолюция, довела до бомбардировките на натовски сили в Либия и до края на Кадафи ( и на следката му с Русия за внос на оръжия за милиарди). Един мимолетен епизод от 2011 г., когато президент на Русия беше Дмитрий Медведев, противопостави двамата съдружници в упражняването на властта за първи и последен път по подобен начин.

Реагирайки на изказване на Путин срещу приетата от Съвета за сигурност резолюция с руско пасивно разрешение, при което Путин сравни решението на организацията с “кръстоносен поход”, Медведев се произнесе по следния начин:

Трябва всички да са максимално прецизни в оценките. Недопустима е употребата на изрази, водещи всъщност до сблъсък между цивилизациите, от рода на кръстоносни походи. Не смятам за неправилна тази резолюция. Нещо повече, според мен резолюцията като цяло отразява и нашето разбиране за събитията в Либия.

Колкото и да е странно, тогава премиерът Путин моментално призна правото на президента (който и да е той) да формира външната политика. Същата есен той изигра номера с размяната на върха и се върна на президентския пост. За да си формира външната политиката… съответно на правото на президента.

Сега в своя реч пред международния дискусионен клуб „Валдай” в Сочи, създаден от него като трибуна за подобни изяви пред света, Путин обвини Европа в прилагане на „двойни стандарти” и заяви, че най-голямата грешка на Русия вече е друга: че се е доверила на ЕС. Камъчето (в обувката), което изплю, са санкциите на ЕС като източник на голямото му разочарование.

За да илюстрира тезата си за “двойните стандарти”, Путин прибегна до любимите си аналогии в собствена интерпретация, слагайки знак за равенство между несравнимите казуси Крим, Каталуния и Косово. Привидя лицемерие в съпротивата на ЕС срещу каталунската независимост при положение, че в миналото от Брюксел подкрепили независимостта на Косово – за да угодят на Вашингтон, според него.

В превод на нормален език той иска да каже, че да окупираш без какъвто и да било повод чужда територия и да организираш там чрез блицкриг “свободно волеизявление”, след което да я присвоиш – както Русия постъпи с Крим, е същото като да обявиш независимост в Косово след геноцидните репресии на Милошевич, направили невъзможно съжителството между сърби и косовари. Колкото до  проблема с независимостта на Каталуния, тъкмо Путин се проявява като лицемер, защото той също не я подкрепя (открито). Именно от страх да не се превърне в пример за сепаратизъм и прецедент от подобен род с непредсказуеми последици не само за Европа, но и за евразийския коктейл от националности, наречен Руска Федерация.

Каталунското предизвикателство за Путин има и още едно измерение: хем му се иска, хем не му стиска, да подкрепи местния национализъм, базиран по-скоро на егоизъм, отколкото на каквата и да било дискриминация. От една страна каталунският таран би могъл да разбие единствето на ЕС по-ефективно и от британския Брекзит, но пък ако Русия стане единствената страна в света, която го използва като оръжие за собствените си егоистични цели, насочени към разбиване на ЕС, то после може да й се върне като бумеранг в многонационалната империя. Ето защо Путин предпочита просто да добави малко каталунски катран в европейската каца с мед без да обяснява какво точно има предвид по въпроса.

Всъщност Каталуния, чиято отделяне Путин не може да одобри публично, служи само за повод той да изостри обвиненията си спрямо ЕС и да превърне съществуващата и досега опорна точка в руската пропаганда в ясен приоритет по линия на пропагандната в страната и в чужбина. Заедно с това Путин, който до неотдавна се подгирваше лично и чрез свои подчинени, колко не й пукало на Русия от някакви напъни да бъде изместена от енергийния пазар в Европа, бие тревога с оплакването, че американците искат да изместят Русия от енергийните пазари на континента.

Путин май “схвана” най-после, че да имаш несметни подземни богатства, за което нямаш никаква заслуга, не е достатъчно за оцеляването на монопола в търгуването с тях под дулото на шантажа, наречен безалтернативност. “Лошите американци”, виновни в неговите очи и за руската изостаналост в технологиите, си позволяват да станат конкуренти на руското енергийно самодоволство именно благодарение на своя технологичен напредък в добива и преноса на течни енергийни източници. Путин вижда в конкуренцията злонамереност, но потребителите в държавите, които извличат полза от това икономическо състезание могат само да са благодарни на тази възможност за диверсификация.

Ако се върнем на знака на равество, който толкова фриволно слага Путин между Косово и Крим, трябва да си спомним откъде тръгна възходът му в руската политика. Той беше назначен от президента Елцин за премиер през април 1999 г. и стана президент следващата година. Точно в този отрязък от време се случиха две много важни събития: войната в Косово и втората руска война (срещу борбата за независимост!) в Чечня, започната от Елцин, но довършена от Путин с бруталност, превърнала в руини вражеската столица Грозни.

Парадоксално, но когато днес Путин говори за двойните стандарти на Запада в Косово и Крим, трябва да призная , че той е…прав. Но само в частта, в която никога не би си признал, че е прав – и не за Крим , а за “нещо”, за което всички гузно мълчат. Защото Западът прояви наистина двоен стандарт, позволявайки на Русия и Путин да смажат миниатюрната чеченска република, устремила се толкова неразумно към бягство от лапите на руската мечка след разпадането на СССР. Украйна, Беларус, Молдова, Балтийските и кавказките републики, както азиатската  мюсюлманска периферия на Русия успяха да избягат – кой повече, кой по-скоро формално. Но на чеченците , като обитатели на “вътрешна територия”,  бе забранено да напуснат концлагера.

Западът си затвори очите през 1999-а при разправата с чеченците и върху тази допустимост Путин изгради не само своя пиедестал на нов руски победоносен пълководец, но и самочувствието си на световен фактор, който и друг път ще си разиграва коня по същия начин. Доказа го на себе си и на света отново през август 2008 г. във войната срещу Грузия, но се препъна на третия път в Украйна през 2014 г., изпросвайки си международна изолация и санкции, които вече не му се виждат никак смехотворни и дори полезни като “мотор за родното производство” .

Западът не допусна руският клиент, дребният балкански диктатор Милошевич да се разправи по същия начин с косоварите, както Путин с чеченците – макар да беше на път да го направи по руско-путински образец спрямо вътрешната територия Косово, дискриминирана десетилетия наред в рамките на Югославия като нейна най-бедна съставна част. Сега Путин се опитва да осребри още веднъж полуистината за двойния западен стандарт чрез поредния си монолог, който не среща възражение – нито в лишената от опозиция Русия, нито в отдавна осакатените руски медии, нито дори от страна на западните лидери, гузни поради факта, че с политиката си допринесоха офицерчето от КГБ да се превърне в център на световното внимание, за да се налага да коментираме сега.

Само че “лошите американци”, макар понякога да “загряват бавно”  ( както през двете световни войни относно необходимостта да се намесят), загреят ли веднъж, после нямат връщане назад. Това е загрял и  Путин и се оплаква с предизборна цел, за да сплоти отново възторжения руски шовинизъм под собствените си знамена в навечерието на поредните президентски избори (март 2018 -а), които и без това са му в кърпа вързани.

Коментари