Сподели
Ивайло Дичев

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други.

Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Редактор на онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.

Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

 

 

Проф. Дичев, какво се случва с висшето образование у нас. За поредна година държавата може да плаща за повече студенти, отколкото има желаещи, а в университетите има незапълнени бройки. Как гледате вие на възможността това финансиране, което отива към учебните заведения да се дава на студентите под формата на стипендии, а те да поемат ангажимента определено време след завършването си да работят в България и за българската икономика?

Това със студентските заеми, разбира се, е едно решение в един отворен свят. Не е много приятно. В Америка върху младите хора тежат трилион и половина долара в момента, страхотно много пари. От друга страна какво друго решение може да се намери? Мисля, че има някакъв резон в това решение, проблемът е много дълбок. Проблемът в нашето образование е, че то до голяма степен си загуби смисъла. България се демодернизира.

Помните, че през 90-те години се говореше, че няма нужда от инженери, заводите ще ги затваряме, комунизмът си отиде и т.н. Сега плачат за инженери. Само че инженери и специалности не се създават от днес за утре, ще бъде много трудно.

Във всички сфери, където и да се огледате, ще видите, че нашата индустрия стана подизпълнителска, тя работи за някакви други фирми. Когато големите компании дойдат тук, те идват със своите специалисти, те не наемат тукашни експерти. Може и да има българи, но те ще са завършили в чужбина.

Нашите хора не ги търсят за тази експертна дейност, за която ние ги готвим. Тоест това, което ние правим, се оказва безсмислено. Аз, на пример, преподават в катедра „Културология” и не си спомням някой да се е обърнал към да нас и да поиска експертиза за културното наследство, мениджмънтът на културата. Когато една община реши да прави някакви такива културни проекти, тя си назначава братовчедката на кмета, зетя, шурея и т.н.  Изобщо политиците мислят, че знаят какво да правят и нямат нужда от експерти. Ето защо казвам, че нашето образование е загубило малко смисъла си.

Висшето образование има два аспекта – от една страна то има социална функция – трябва да създаде възможност на всички, които искат да могат да учат, по един достъпен начин. Другият аспект са върховите постижения – всяка страна се бори да има някакви топ университети, известни преподаватели (по възможност Нобелови лауреати, но за съжаление още нямаме такива). Първото нещо – у нас тръгна към снижаване на качеството. Всеки по-голям град вече има, ако не университет, то филиал на ВУЗ, където обикновено условията са доста скромни. Мисля, че такива висши училища са 52-54 в България. Но защо съществуват те? Защото местните власти имат нуждата от легитимност пред своите избиратели. Няма нищо по-хубаво от това да кажеш: „Ето на, направихме университет, върнахме младите хора, оживихме града”.

Защо младежите от Видин предпочитат да учат да там, не знам какво качество има там, защото филиалът съществува от две години, а не да дойдат в София, Пловдив или някой друг голям град, където да живеят пълноценен студентски живот.

Студентският живот не е само ученето, то е преживяването – откъсването от дома, научаването на други неща, разширяването на хоризонти. Защото е по-евтино – живееш при мама и татко, не плащаш наем, ядеш при тях… Тази социална функция измести до голяма степен академичната. Тя е важна, но за съжаление води до това, че висшето образование се провинциализира. Причина е и че не предлагаме достатъчно добри условия като стипендии, общежития и т.н. Нашите студенти работят и то не на половин работен ден, както е по закон, а по цял ден. Повечето от тях се занимават с кол центровете – обясняват на някакви хора в Австралия как да си оправят мобилните телефони – абсолютно безсмислено и без всякаква перспектива, добре платено, но…

Тази социалната страна е необходима, но трябва да се организира по съвсем друг начин. Ако искаме да имаме такъв тип плътен долен слой на висшисти в България, трябва да им дадем добри условия, трябва да има столове, трябва да има общежития, трябва да има кампуси – места, където те да живеят – с библиотеките, с дискотеките, с всичко, което трябва за един студентски живот, за да могат да се откъснат от бита си и от семейството си.

Така е било и в Средновековието. Откакто са се появили университетите, те стават места, където младежите се откъсват от родното място, отиват и придобиват по-широк поглед върху света.

Върховата част е много по-сложна. Има много оплаквания, че нашите университети са назад. Софийският университет винаги е на първо място в класациите, но това означава между 600-то и 1000-то място, тоест – доста назад, за съжаление. В европейския мащаб е около 300-то. Не говоря за другите. Останалите университети изобщо не попадат в световните класации.

Това не е задоволително. Защо е така? Защото висшето образование е глобален бизнес. В него има тежка конкуренция на най-високо ниво. Ние сме в един отворен свят – на пазара, до сергията на Кеймбридж, на Оксфорд, на Масачузетския технологичен институт.

За да можем да успеем, както всяка индустрия, в която се опитваме да направим нещо върхово, трябва страшно много концентрация на усилията, инвестиции и много, много добра организация.

Какво трябва за това нещо? На първо място трябва да се обърнем към чуждестранни студенти. Ние не можем с нашите студенти, те стават все по-малко и по-малко, много от тях заминават. Ние не можем да поддържаме този капацитет, който имаме в момента. На второ място трябва да се обърнем към света и по силата на това, че тук трябва да идват преподаватели. Аз не помня, от както съм в университета, да имаме колега, дошъл от чужбина да работи. Бил съм на много места по света (европейски и американски университети) и там има 10% гости, на пример – гост преподаватели или целия конкурс се обвява за целия свят, най-добрите от целия свят идват.

Защо няма у нас такива? Ами у нас е малко по-кротко. А и нали като нямаме образование на английски, като нямаме курсове на английски, е напълно естествено, че няма как да интегрираме чуждестранни колеги.

Ако Вие бяхте министър на образованието, каква реформа бихте направили така, че образованието да е полезно, както за учещите, така и за преподавателите, и най-вече за обществото?

Първото, което бих направил е да категоризирам университетите по няколко типа. Социалната функция е само един вид, такива университети не трябва да са много – 10-20. Трябва да има право всеки да отвори някакво училище, но държавата няма защо да отговаря за него и да го легитимира. На върховото ниво трябва да има 5-6-7 учебни заведения с топ постижения и амбицията да бъдат на три такива нива.

На едните ще се помага, ще се инвестира в тях; другите ще се поддържат в това състояние, в което са; а третите просто се игнорират – не ги признаваме за учебни заведения. Това, разбира се, ще срещне страшно много съпротива. Образованието, освен всичко, е и поминък. Тези, които образоват искат да имат професия.

Това, което казах за обръщането към чужбина е свързано с пускането на специфични програми за канене на чуждестранни гости преподаватели. Всяка година, всяка катедра трябва да може да покани един-двама души, които да преподават тук. Трябва да има специално подпомагане за това всички ние да минем постепенно на двуезично обучение. Единият език със сигурност е английският, особено в дисциплини като икономика, математика.

Просто трябва да се пренастроим. В Средновековието науката е била на латински. В хуманитарната сфера наистина може да има неща на български, особено по литература, но това изисква усилие. Много от нашите колеги ще кажат: „Те искат от мен допълнителни усилия, но няма да ми платят, защо да го правя, дай да го караме както си беше”.

Ще започнат да вадят такива патриотарски лозунги и ще се блокира това. Аз мога да ви изредя много такива идеи, но предварително знам, че няма да се случат. Няма легитимна политическа позиция, която да извърши този гигантски обрат. Не може да се съкратят университетите, не може да се намали броят на преподавателите. Министър каза, и аз съм напълно съгласен с него, че дори да останат толкова много ВУЗ-ове, поне да се специализират в няколко неща, които могат да правят добре. Не бива всяко училище да прави всичко. Не може училище по икономика да прави социология, нашият университет (Софийски университет) да прави медицина, не знам защо го прави…Всички правят всичко и се получава някакво средно ниво. Трябва да се стимулират върховите постижения, което означава най-добрите.

Тук идва най-тежкият въпрос – как оценяваме качеството? Качеството не може да се оценява вътре в България. Ние сме твърде малки, ние сме твърде провинциални, твърде малко опит имаме. Затова може да се оценява само от международната научна общност. Не може, за да ни акредитират, да идват хора от Шуменския университет или ние да ходим в Шумен, това не е адекватно.

Трябва при нас да дойде някой от много по-добър университет. За да стане това, нашите ректори и професори трябва да се откажат от част от своята власт и да я предадат на някакви чуждестранни колеги, асоциации. Това ще е най-трудното нещо, но без него не можем да имаме някаква оценка на качеството.

Според Вас кой ще е най-против тази болезнено необходима реформа във висшето образование – администрациите, преподавателите или самите чиновници в министерството?

Преподавателите очевидно ще си пазят хляба. Спецификата на нашата среда е, че човек, където е почнал, там и се пенсионира. За разлика от други европейски държави, където е задължително да направиш на едно място докторат и да отидеш на съвсем друго да търсиш място за работа. Всеки път има промяна на средата, на контактите, което е много ценно. У нас обаче има затваряне на общностите.

Казахме и за студентската част на въпроса. Защо българските студенти остават да учат в България, а не ходят да учат в Америка, Канада или където искат? Защото тук е по-лесно и по-евтино. Нашата битка на този конкурентен пазар не е да предложим нещо по-добро, а да е по-евтино. Това по-евтино, особено когато станат много университети, конкуренцията започва да довежда до много критични отклонения в качеството. Ние нямаме интерес да скъсаме един студент. Идва един човек, нищо не знае, но ако аз го скъсам, нашият университет губи бройката, съответно държавната субсидия. И на пример, моята магистърска програма може да се закрие, ако аз скъсам няколко души. Какъв ми е интереса? Разбира се, има хора, които поддържат компромисно ниво, но за да работи тази система, тя трябва да се поправи като система.

Какво трябва да стане? Трябва да стане така че броят на подкрепените от държавата студенти всяка година да намалява. Както трябва да е и в частните университети. Да кажем влизат 100 души, втората 90 и така накрая остават само най-добрите. Как се оценява в американските университети? Ти нямаш оценки, имаш проценти. Казват ти: „Трябва да оцениш този студент в коя група се пада” – дали при най-добрите 5%, дали в следващите 20%, дали в следващите 30%. Тоест ти правиш някаква йерархия между тях и не може да напишеш на всички шестици. Тоест ти имаш ограничен ресурс за оценяване, очевидно е, че се създава една йерархия на по-добри и по-лоши студенти.

В момента това, което ние правим е идва курсът и им пише петици и шестици, за да не се занимаваме повече. Когато аз му напиша двойка на студента, си увеличават работата, защото трябва да го изпитам втори или трети път.

И в крайна сметка ще загубим бройката. Защо да го правя? Системата трябва така да се направи, че да се създаде някаква йерархичност на знанието, само най-добрите да бъдат оценявани и да бъдат с най-добри оценки.

Нали си представяте, че студентите няма да са щастливи и ако ние направим такава реформа в Софийския университет, те веднага ще отидат в някой друг. Тук също ще има съпротива, защото е по-лесно. Между другото нивото на студентите е ужасно ниско. Почти няма приемни изпити, който дойде – влиза.

Но да кажем и трето нещо – липсва всякакъв контакт с реалния сектор. Много рядко се случва, най-често заради лични познанства, някой работодател да ми се обади и да ме пита за някой студент. За да има връзка между нас и бизнеса, за което непрекъснато се говори, не може да се направи с някакви програми. Те ни казват направете си програмите така, че да ни създавате работна ръка. Само че те не знаят от какво точно ще имат нужда догодина или след 10 години. Има изследвания, че след десет години, първите десет най-добре платени длъжности още не ги знаем какви са. Например, летец на дрон. Добре, започваме да обучаваме летци на дронове, но след десет години вече няма дронове, има нещо съвсем друго.

Та с програми това не става. Не можем да предвидим какво ще има. Светът се движи бързо. Затова пък всеки, който работи със студенти, може да провери качествата на човека – въображение, творчество, дисциплина, колко е съвестен. То не е само да знаеш някакви работи. Знанието вече не е това, което е било преди 200 години. В момента знанието е аутсорснато в облака. Въпросът е студентът да може да се справи с някакви неща – как да го намери и да го използва.

Това доверие между образованието и бизнеса, публичните власти го няма. Непрекъснато ни ругаят – комунисти, старци, идиоти. Периодически се появяват такива публикации все около кандидат-студентската кампания. Странно защо. Много е ясно защо – защото има битка за студенти. В момента, в който се покаже колко е тъп един университет, студентите може да отидат в друг. Това се казва негативна реклама. Това създава бездната, в която едните правят каквото си знаят, другите си търсят специалистите от чужбина и в крайна сметка, държавата затъва в безпросветност.

Да се върнем на финансирането на висшето образование. Според Вас как ще се приеме в обществото да се възприеме у нас „английският модел” – тоест студентите да взимат заеми, с които да заплащат обучението си, а не данъкоплатците да го плащаме, или след завършването си да бъдат задължени известно време да работят в България?

По принцип има резон в тази работа. Но все пак трябва да се вземе практиката от всички страни. Последната реформа в Англия беше много жестока. Тя вдигна таксите, които вече са непосилни за много хора. Има доста съпротива срещу това. Джереми Корбин, например, иска да премахне изобщо тази система. Така че това е малко политически въпрос – искаме ли университетите да са частни предприятия, които печелят от такси или предполагаме, че те са някакъв тип обществена услуга, която трябва да е достъпна за всички.

Този въпрос трябва да го изговорим. Но, ако не се плаща от студентите, ако таксите не са високи, то трябва да плаща данъкоплатеца. В такъв случай трябва да се вдигнат данъците. Готови ли са българите да плащат за общото благо? Както ми се струва в момента, мисля, че не са много готови. Никой не иска да прави нищо за общото.

На второ място в Англия студентите взимат гигантския заем, за да си платят годишната такса от 9000 паунда, а цялото следване може да стигне до 100 000 паунда, но след това, ако не си намерят съответната работа – останат безработни или под някакво ниво на опрощаване, този заем им се опрощава.

Заемът е само заем за тези, които ще спечелят от инвестицията. Тези, които няма да спечелят и ще останат малко по-ниско като ниво на заплащане, ще бъдат освободени от него. Представете си един човек, който завършва Журналистика обаче намира някаква работа на минимална работна заплата, не може да го изплати. Искам да кажа, че това трябва да се прецени от различни страни, да се види дали пък не може да се намерят такива форми да се освободят, особено такива хора, които не успяват се пласират на пазара на труда.

Моето лично предпочитание е не толкова паричното финансиране на образованието, колкото неща от типа на общежития, безплатни карти за градския транспорт, пътуване, храна и т.н. Това е по-стара система, но ако трябва да се подпомогне студента под някаква форма, много е важното той да бъде освободен от нуждата да работи. Скандално е това, че студентът цял ден работи, а после ходи на лекции. Аз му давам задача, на него му се спи вече… Трябва да намерим някакъв начин да върнем смисъла на студентския живот, който е „седиш, учиш, общуваш”. Това финансиризиране на студентския живот ми се вижда малко опасно.

Коментари