Емил Стоянов е роден през 1959 г. в град Пловдив. Основател е на издателство „Пигмалион“, на първата новинарска телевизия в България ТВ „Европа“, както и на онлайн медията ДЕБАТИ.БГ.
Емил Стоянов е бил член на Европейския парламент и е първият български пълноправен член на Комисията за култура и медии.
През последните десетилетия периодично в различни европейски структури и формати се повдига въпросът трябва ли Европейският съюз и европейските институции да работят на две скорости. Този дебат е интензивен откакто държавите от Източна Европа и бившия комунистически лагер една по една започнаха да стават членове на Блока. В началото той беше породен не толкова от политически съображения, а по-скоро от икономически. Тогава, преди около 25 години, всички източноевропейски страни имахме пълен политически консенсус в полза на европейското си развитие. Икономически обаче те бяха значително по-изостанали от западноевропейските страни. Днес положението е доста променено, но въпреки това в рамките на ЕС някак си нелогично съжителстват държави с огромни световни икономики и държави, които са икономически джуджета, а такива са повечето. Според устава на ЕС обаче, всички държави-членки имат еднакъв и равен глас. В периода на икономическа и политическа стабилност след падането на Желязната завеса този свръхдемократичен принцип изглеждаше напълно разбираем и логичен. И работеше ефективно.
Със започването на войната в Украйна от страна на Владимир Путин и неговия антураж Европа започна постепенно да се променя – и политически, и икономически, за което много е писано и говорено. Още повече, че агресията на руския президент не спря в Украйна, а се разви пълномащабно по различни хибридни начини в почти всички източноевропейски страни. В резултат на това европейското политическо единодушие започна да се пропуква, най-вече в действията на различни полуавторитарни лидери като унгарския Виктор Орбан и словашкия Робърт Фицо. Това направи европейския политически консенсус почти невъзможен и отслаби Европа до степен, в която открито започнаха да я обвиняват в слабост и нерешителност. Но някак си всички отказваха да отбележа, че тази уж слабост и нерешителност се дължи на нейната свръхдемократичност и толерантност.
Но епохата на старата богата и демократична Европа сякаш приключи с второто идване на власт на американския президент Доналд Тръмп. Той е негативно фокусиран върху европейските дела още от първия си мандат. Позволява си ежеседмично и безпардонно да напада Европа, която е основният американски съюзник, както икономически, така и в НАТО. Тръмп действа толкова разрушително, колкото действа и Путин. За повечето анализатори вече е ясно, че Русия на Путин и САЩ на Тръмп имат един общ голям политически и икономически интерес и той е разрушаването на Европа в сегашния ѝ вид. За първи път този наглед странен съюз проработи при Брекзит.
Очакването, че големите европейски страни ще започнат активна политика срещу този тандем се сбъднаха и станахме свидетели как по-рано тази седмица германският министър на финансите Ларс Клингбайл заяви, че „времето за Европа на две скорости е настъпило“, като подчерта необходимостта от по-бързи и по-ефективни действия в условията на нарастваща геополитическа несигурност, слаб икономически растеж и дълбоки вътрешни различия в ЕС. Той покани партньорите от Франция, Италия, Испания, Полша и Нидерландия – това са шестте най-големи европейски икономики – за изготвяне на амбициозен и конкретен дневен ред за укрепване на суверенитета, устойчивостта и конкурентоспособността на Европа.
Това изказване беше първият залп. Вторият последващ залп дойде вчера когато стана ясно, че идеята за т.нар. „Европа на две скорости“, при която част от страните членки на Европейския съюз ще могат да напредват по определени политики без задължителното участие на всички 27 държави, няма да бъде затворен клуб от шест държави. Форматът ще остане отворен за присъединяване на други страни, които обаче имат воля да участват в конкретни проекти.
Това означава, че най-вероятно този елитен клуб в ЕС, от най-големите и развити държави, ще отваря вратите си и за другите страни-членки, но само ако те искат сами да се присъединят към него по определени политики. По този начин ще бъдат ефективно заобиколени скептични към европейските дела лидери като Орбан и Фицо за да не могат да блокират работата на целия ЕС, както направиха в част от политиките за Украйна. Тази нова структура най-вероятно ще се прави по подобие на коалицията на желаещите за Украйна, която бе създадена успешно за да заобиколи Унгария, Словакия и други подобни бъдещи отклонения. За нас е важно къде ще се позиционира България в тази нова обстановка?
Големите европейски страни очевидно имат за цел да се мобилизират и да направят общ политически, икономически, банков, борсов и всякакъв друг съюз, който има за цел да направи Европа по-единна, по-богата и по-могъща, така че тя да може успешно да се противопоставя и на Тръмп, и на Путин. Разбира се, такава коалиция няма да търпи никакви троянски коне в редиците си и няма и да позволи решенията да бъдат вземани с тромаво единодушие, както в структурите на ЕС.
Това е изключително важна европейска новина. Тя е сигнал, че могъщите европейски икономики се подготвят за отговор на световните предизвикателства. Този сигнал може да се възприема и положително и с резерви, защото това образувание най-вероятно ще бъде по-малко демократично от ЕС, но за сметка на това ще бъде много по-ефективно. Важният въпрос за нас българите е дали ще се борим чрез следващите избори да влезем в ядрото на ЕС или ще предпочетем чрез гласуването си да останем в сивата периферия. И българските избиратели, и водещите български партии трябва много бързо да осмислят този вече започнал процес и да се позиционират спрямо него. Всички трябва да кажат ясно дали са за пълно европейско интегриране с всички плюсове и минуси или предпочитат да останат встрани, където и ангажиментите, но и ползите за България ще бъдат много по-малко. Това трябва да бъде осъзнато българско решение, както беше осъзнато решението за влизането в Европейския съюз.
А иначе ЕС открай време се дели на федералисти и суверенисти. Федералистите искат повече Европа, което означава Съюзът да има все повече белези на единна държавна структура, а суверенистите искат по-малко Европа с възможности за повече национални политики. Досега в големите държави надделяваха по различни причини суверенистите, но светът се променя драстично, както и следващите една след друга заплахи. Това ще наложи и ние българите отново да определим къде сме. Защото, като че ли малко прибързано си помислихме, че с приемането на еврото този процес е приключил окончателно.
