Сподели
Антоний Гълъбов
Доц. Антоний Гълъбов

Гражданският протест е за спазване на принципите, а протестите на поданика са за създаването на изключения от тях. Поданикът протестира, за да получи нещо от държавата, докато гражданинът настоява държавата да изпълнява задълженията си. Това разграничение има само ориентировъчен характер, но в българската публична реалност то придобива своите ясни очертания.

След изборите за Европейски парламент, европейските теми почти напълно изчезнаха от публичния дебат, въпреки и че преди те нямаха водещо значение. В хода на предварителната подготовка за преговорите на България по отношение на следващия програмен период – 2021–2027 година, когато е важно да бъде постигнато съгласие около приоритетите на българското развитие, почти нищо не привлича и не успява да задържи общественото внимание.

В същото време, месеци преди местните избори, общият интензитет на протестиране намаля, но именно това позволява да се определи профила на доминиращата у нас култура на протест. Потенциалът на гражданския протест се запазва, без да придобие конкретни форми и да разпознава обща кауза. За сметка на това поданическите протести все повече придобиват облика на кампании, организирани от групи за натиск.

Това е така не само защото числеността на протестиращите става все по-малка. Преди всичко става дума за насочени протести, които разчитат на предварителен „тласък“, който най-често има пропаганден характер. Понякога изглежда трудно да се установи неговият първоизточник, но почти винаги става дума за мобилизации, които оспорват европейски принципи и ценности. Това очертава ясно профила на геополитически интерес – причастни към подобен тип пропагандна агресия са основните конкуренти и противници на Европейския съюз.

Това вече не са само „фалшиви новини“. Това дори не е цялостен фалшив разказ, съчетаващ истини, полуистини и откровени лъжи. Правят се опити за спекулиране с истински и дълбоки страхове, които имат разрушителен потенциал. Търсят се възможности да се внуши, че европейските ценности и спазването на нормите и принципите на Европейския съюз е „вредно за вашето здраве“.

Общият хоризонт, спрямо който се проектират тези действия все по-отчетливо е свързан с отказ от прилагане на принципите на правата на човека – от правото на самоопределение до правата на децата. Опитите за възкресяване на предишни протестни каузи като цената на горивата не успяват вече да мобилизират подкрепа. За сметка на това съпротивата срещу Стратегията за детето или срещу политиките, насочени срещу насилието над жени и деца, получава все по-широк отзвук.

Под маската на „борба за справедливост и законност“ през последните години набираше сила една много опасна за обществото тенденция. Тя е свързана с настояването за разрушаване или премахване на незаконни сгради. На пръв поглед, това би могло да бъде гражданска кауза, която да изисква от държавните институции да повишат контрола върху строителните дейности. Тогава обект на протеста би трябвало да бъдат само онези незаконни постройки, които ощетяват публичния интерес.

В нашия случай обаче, след всеки криминален инцидент с участие на роми, се протестира за събаряне на ромските жилища като първа стъпка към прогонването на ромите от съответното населено място. Емблематичният пример беше Гърмен, но в навечерието на местните избори изглежда, че този модел на „справедлив гняв“ ще бъде мултиплициран на местно равнище, тъй като практически огромната част от жилищата обитавани от роми, особено в селата, са незаконни.

Ефективното противодействие на агресивната пропаганда налага цялостно преосмисляне на публичната комуникация. След всеки „тласнат“ протест, институциите изглеждат готови да отстъпят. Изглежда, че тази тактика вече е калкулирана в процеса на изработване на дизайна на този тип кампании на групи за натиск. В същото време, след всяко отстъпление пред подобен тип искания, изразените искания, колкото нелепи да са те сами по себе си, започват да изглеждат по-аргументирани.

Това напомня активен диалог между институциите и гражданите, но всъщност не е така. За широката публика, решението на една институция да оттегли или да промени предложението си, изглежда като доказателство за това, че „е имало нещо в тази работа“.

Този механизъм увеличава разрушителната сила и обхвата на пораженията от действията на групите за натиск върху общественото доверие към институциите.

Коментари