Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Център за либерални стратегии в София. От 2003 той е асистент в Стопански факултет на Софийския Университет. От 2003 е и член на УС на Българската Макроикономическа Асоциация, като в периода 2005 до 2009 е и негов председател.
Има множество научни публикации в областта на икономиката и финансите, както и за обвързаността между корупционната среда и пазара на труда.
Г-н Ганев, във вторник работодателските организации представиха приоритетите си за 2019 г. Най-общо те искат да имат по-малко задължение към работниците и държавата. Справедливи ли са тези искания, като имаме предвид, че всяка година държавата реализира милиардни излишъци, които се разпределят за бонуси на чиновниците?
Не само за бонуси. Те се разпределят и по други начини – видяхме за АМ „Хемус” как се случиха нещата. Проблемът е, че тези излишъци, които се образуват в първите 9 месеца на годината,после биват харчени много бързо, без необходимата оценка на въздействието, някак си по спешност.
Работодателите са прави да зададат въпроса не може ли тези свръхсредства, събирани от данъкоплатците, всъщност да им бъдат оставени, като просто се събира по-малко от тях, след като накрая държавата „по спешност” трябва да търси къде да ги разпределя.
Това е един резонен въпрос не само за бизнеса, но и от страна на домакинствата, защото и за техните доходи също става дума, независимо дали им се удържат преки или косвени данъци. В този смисъл желанието на бизнеса да се намали малко данъчното бреме е напълно естествено и той има основания да го заявява.
Основното ново нещо, така да се каже, в предложенията на работодателите е за пренаместване на процентите от осигурителната тежест, които се поемат от работодателите спрямо тези, които се поемат от работниците.
На мен този спор винаги ми е бил много интересен, защото това какво пише в закона (кой колко точно трябва да превежда към съответните осигурителни органи – НОИ и Здравната каса) дали работодателят 60%, а работникът 40%, дали 50-50, дали единият 100%, а другият 0%, няма абсолютно никакво значение.
Единственото което има значение за това кой колко бреме от тази осигурителна тежест носи, са две неща: самият размер на осигурителните вноски (които работодателите не съм чул да искат да се променят) и – един технически термин – относителната еластичност на търсенето и предлагането на пазара на труда. По-нееластичният поема по-голямата част от бремето.
Това не е нещо, което зависи от правителството или от политиката по какъвто и да е начин. Тези чувствителности на пазара на труда – на работодателите и на предлагащите труд (на заетите) колко биха предлагали по-вече или по-малко, съответно търсили повече или по-малко при различни нива на заплатата.
Тази чувствителност не зависи от политиката, тя просто е част от предпочитанията на хората и на работодателите. Доколкото това е така, просто който фактически се окаже по-малко еластичен, ще понесе част от тази ставка.
В момента, в който по-малка част от осигурителната ставка се поема от работодателите, те моментално ще вдигнат базовата работна заплата с точно толкова. Така че работникът ще носи вкъщи абсолютно същата сума пари, която е носил и преди това.
Друг въпрос, който ще повдигнат работодателите, е за това кой да плаща първите три дни от болничните. Знаем, че в момента те се поемат от работодателя, вместо от НОИ. Така можем да кажем, че работодателят плаща два пъти – веднъж, защото работникът не произвежда и втори път, защото е болен. Не е ли крайно време това изискване да бъде премахнато?
Според мен най-малкото поставянето на проблема е напълно резонно. Има много сериозни съмнения доколко обществено, социално, ако щете дори здравно ефективна е тази система, която е сега.
Проблемът с това искане, както и с много други искания по отношение на здравната система (защото това опира по-скоро до здравеопазването, отколкото до някакъв тип облагане или осигуряване) е, че всяко едно от тези предложения гледа към нещата от някаква много специфична гледна точка.
Всички добре знаем, че системата на българското здравеопазване има нужда от цялостна и много сериозна коренна реформа. Исканията са напълно резонни, на мен ми звучат и оправдани и аргументите, с които са подкрепяни, изглеждат сериозни, че този начин на подреждане на нещата е доста неефективен и пречещ на икономиката.
Проблемът е в начина, по който функционира общо в България здравната система. Знаем, че резултатите не са бляскави, че здравният статус на българите не е особено добър, може да бъде много по-добър със същия ресурс, с който в момента разполага тази система.
Докато не се промени структурата на стимулите в здравеопазването, все някъде някакви проблеми ще избиват и все някой ще бъде недоволен. В този смисъл много по-ценно е да видим някаква цялостна визия за реформа в здравеопазването, но както знаем добре, такава няма на хоризонта.
Какво е състоянието на бизнес средата у нас – доколко страда бизнесът от високите цени на енергията? Много знакови производства, създадени с чуждестранни инвестиции у нас, бяха закрити през последните месеци – влошава ли се бизнес средата и доколко?
В момента е много трудно да се говори конкретно, защото имаме влошаване на бизнес средата глобално. Все повече нараства усещането у много наблюдатели, че пикът на глобалния бизнес цикъл вече е зад нас, че най-добрите времена на тази експанзия, започнала някъде в началото на това десетилетие, са свършили и че всъщност светът навлиза във фаза на рецесивни процеси, на кризисни процеси. Има много индикатори в тази посока.
Една част от случващото се в България най-вероятно отразява и този глобален процес на влошаване, на конюнктурата. От друга страна си имаме и чисто български приноси към случващото се.
Примерно, има крайно неприветливо отношение към чуждите инвеститори в България първо на ниво политика. Знаем, че министърът на икономиката е представител на политическа сила, която смята чуждите инвеститори за експлоататори, за империалисти, колонизатори и по-скоро би искала да не ги вижда в България. Това си личи и в политиката, и в отношението, което тези хора чувстват към себе си.
Второ, знаем, че в България не са добре спазвани имуществените права, правата на собственост и не се изпълняват по предвидим и достатъчно бърз начин договорите. Т.е. правораздавателната система не гарантира запазване на правата и изпълнение на договорите.
Това, разбира се, отчуждава тези от чуждите инвеститори, които искат да играят по правила, искат всичко да е чисто, всичко да е на бяло, ясно, прозрачно и да се състезават просто защото правят бизнес по-добре от другите.
Печелят, разбира се, тези, които се състезават по другите начини – с връзки, с неспазване на правилата, с неизпълнение на изисквания и с всякакви шикалкавения, неизпълнение на договори – ако може да си присвоят нещо за сметка на другите.
За тях в тази среда бизнесът е по-успешен, отколкото би бил, ако средата беше различна. Съответно, читавите инвеститори или напускат, или идват, поглеждат и решават да не влязат. Слава богу, има изключения.
Като цяло, в съчетание с общо влошаващата се в глобален план среда, това не се отразява добре на преките чуждестранни инвестиции, въпреки че знаем, че там данните търпят много сериозни ревизии.
През тази есен БНБ ревизира много сериозно данните в посока нагоре за периода от първата половина на годината, така че предстои да видим какви ще са окончателните резултати за ПЧИ през 2018 г., но със сигурност те биха могли да бъдат много по-високи, примерно в сравнение със съседни нам държави от нашата черга, например Сърбия и Румъния. Българските са по-зле от техните, съвсем очевидно е, каквито и ревизии да бъдат правени.
Очевидно има аспекти вътре в българската среда, които правят непривлекателно влизането в бизнеса на по-сериозни, по-глобални играчи, които се състезават по стандартния начин, а именно – предоставяйки по-добър продукт на по-приемливи цени за крайните потребители.
Това, разбира се, не се отразява добре нито на развитието на бизнес средата в България, нито на развитието на икономиката. Това е една от причините българската икономика да расте (да, малко по-бързо от общото ниво за ЕС), но доста по-бавно от други настигащи икономики, които очевидно, дори в тази конюнктура, успяват да се справят видимо по-добре от нас.
Кои са най-спешните мерки, които трябва да се вземат у нас, за да се минимизират ефектите от началото на тази криза, или рецесивен процес, както Вие го нарекохте?
Трудно е да се каже за някаква спешност, защото рецесивните процеси ще заварят България в една не особено лоша форма.
Имаме сравнително здрав бюджет, публичните финанси са в добро състояние, публичният дълг не е висок. Частният дълг е по-висок, отколкото беше, когато предходната рецесия удари преди вече 12 години (всъщност в случая на България малко над 10 години, тя дойде малко по-късно).
Няма голямо бреме върху публичните финанси и бизнесите, което при нова рецесия да ги напрегне твърде силно. Имаме дори фискален резерв, който предполагам, такъв е нагонът на политиците, в момента, в който истинска рецесия започне, ще бъде похарчен.
Горе-долу това се случи в края на 2008 и началото на 2009 г. За няколко месеца бяха профукани някъде около 8 млрд. лева. Не бих се изненадал изобщо, ако същото стане и сега. Какъв ще е ефектът от това е изключително трудно да се каже, но все пак някакъв ефект сигурно ще има.
Това, което би трябвало да стане възможно най-бързо и това по-скоро е препоръка към предприемачите и частния бизнес е да си изработят стратегия за това какво правим, когато зимата дойде. Хубаво е човек да мисли за най-лошите сценарии и да има някаква готовност за времето, когато те ще се случат.
На ниво публични политики, обикновено това, което се случва, се препоръчва от световната литература, доколкото е изследвала тези въпроси. Обикновено при държави като нашата, която е сравнително малка и има толкова изключително отворена икономика, включая със свободно минаващи през границата капиталови потоци, някои опити няма да сработят.
Например опити да се стимулира икономиката чрез публични средства, чрез намаляване на излишъци и отваряне на дефицити в съответните бюджетни години няма да сработят.
Причината е, че огромна част от капиталите ще напуснат. Това абсолютно ясно се видя през миналия епизод. Капиталовите потоци през границата на България са порядък по-големи от всичко, което българският бюджет може да направи.
Той може да закърпи положението, както казахме, за няколко месеца, но това, което обикновено много помага, е да се облекчава бреме върху бизнеса, за да може той по-бързо да се пренасочи, пренастрои и да започне да произвежда там, където се търси стойност.
Защото рецесията обикновено представлява корекция на вече направени грешки, т.е. произвеждат се неща, които хората по-малко искат. Това трябва да бъде променено, ресурсите да се пренасочат и да се произвеждат неща, които хората ценят повече в дадената ситуация.
Това става с намаляване на данъчно бреме. Икономистите силно препоръчват то да бъде съпроводено с намаляване на държавните разходи. Знаем, че в България държавните разходи са силно неефективни, т.е. малко реформа в разходната част на държавните политики ще трябва да бъде направена.
Последната мярка вече я споменах, тя няма как да стане бързо, но със сигурност би била много добър сигнал, а по време на рецесията сигналите също са много важно нещо – това е да започне някаква истинска правораздавателна реформа, за да могат предприемачите да имат някакво ниво на сигурност в имуществените си права и в договорите, които сключват.
