Световните медии пишат за ново поражение на Русия – за това, че НАТО, преодолявайки руската съпротива, отново се разширява на Балканите и взима в своите редици Македония. Македонците в Брюксел тържествено подписаха протокол за присъединяване към алианса, а по-нататък им остават само формалности – да съберат подписите на всичките 29 страни от НАТО, при това Гърция, с която преди всичко имаше проблеми, символично ще постави своя подпис първа, пише в свой анализ Максим Саморуков от Московски център „Карнеги“.
В тази идилия на Русия ще се падне ролята на злата фея-кръстница, която се опитваше да развали празника на всички поради чиста враждебност, но се провали. И така, като в приказка, в историята с Македония и НАТО, от самото начало беше очевиден щастливият финал. И въпреки това Русия предпочете да избере тази губеща позиция и в продължение на няколко години обясняваше на всички как тази неизбежна загуба ще я унизи и оскърби.
Откриването на Македония
Историята с влизането на Македония в НАТО показа, че противопоставянето на Запада става за Русия ценно само по себе си, независимо от това какви ще бъдат резултатите. Не е интересно да се изчисляват загубите и изгодите при всеки конкретен случай – ако има възможност да се възрази, то тя трябва да бъде използвана. Ако съпротивата е безсмислена, всичко това само пречи и вреди на собствените руски интереси. Всичко това не е важно: колкото по-безперспективна е схемата, толкова сладко, по Достоевски, ще бъде свързаното с нея поражение.
Преди десет години, когато имаше влизане на Албания и Хърватия в НАТО, всъщност без руската тема, едва ли на някой му мина през ума, че с Македония нещата ще се развият по друг начин. Към тази страна Русия никога не е имала особени интереси и механизми за влияние.
Трудно беше да се види в ЕС и НАТО заплаха за двайсет бензиностанции на „Лукойл“ или ТЕЦ, записан на офшорната компания на избягалия сенатор Лебедев. Македония вече беше отделена от руските граници от широк пояс страни от НАТО. Темата за славянското или православното братство не се използваше по отношение на македонците. Даже „традиционните исторически връзки“ от XIX век, които Русия има едва ли не с всички балкански страни, в случая с Македония отсъстваха – македонската национална идея по онова време още не беше оформена.
Македония беше за Русия далечна и почти непозната страна, която като максимум би могла да стане n-тия участник в „Южен“ или „Турски поток“. А можеше и да не стане – размерът на пазара на бедната двумилионна държава така или иначе не влияеше тогава.
Но през 2014 г. се случи украинската криза, изострила отношенията със запада, а през 2015 г. в Македония започнаха масови протести против правителството на Никола Груевски. Това съвпадение се оказа достатъчно, за да сработи в Москва отдавнашен рефлекс и тя реши да застане зад дългогодишния премиер против цветната революция. Руското ръководство не се смути дори от това, че ЕС година след година в своите отчети хвалеше Груевски като успешен прозападен реформатор, а самият македонски премиер и неговата партия ВМРО-ДПМНЕ не бяха последователни привърженици на влизането на страната в НАТО.
Естествено, в случая с далечна Македония не ставаше дума нито за спешни заеми, нито за операции на специалните части, нито даже за убежище на Груевски край Ростов. Но това и не се налагаше в напрегнатата атмосфера, създала се от украинската криза и победата на Тръмп. Критичните изявления на руското МВнР, острите публикации в „Спутник“, подозрителната активност в социалните мрежи и визитата в Кремъл на близкия до Груевски президент Иванов – всичко това се оказа достатъчно, за да види Западът мащабна руска намеса в Македония с цел промяна на геополитическата ориентация на страната.
А по-нататък логиката на събитията не оставяше кой знае какво пространство за маневри. Западът се мобилизира, за да помогне на новото коалиционно правителство на социалдемократите и партиите на албанското малцинство не просто да дойдат на власт, но и да демонстрират реален прогрес в интеграцията с НАТО и Европейския съюз. А Русия, с нейната алергия към каквото и да е разширяване на НАТО, не трябваше да изпуска последния конфликт, който пречеше на евроатлантическата интеграция на Македония – спора с Гърция за името.
Навлизане в геополитиката
Когато Западът, опитвайки се да създаде на Балканите поне някакъв позитивен пример, хвърли всичките си сили за посредничество между Гърция и Македония в спора за името на втората държава, Русия избра в процеса на това урегулиране тактиката, която по принцип не допуска възможност за успех. Всъщност Москва предложи на двете страни да не решават нищо, да оставят всичко както си е било и просто да почакат, докато въпросът не стане не толкова болезнен, все едно предишните 27 г. на очакване не не бяха достатъчни.
Преспанското споразумение за смяната на името на Македония от сегашното на Северна беше подписано от двете страни в конфликта – правителствата на Гърция и Македония. Но Русия въпреки това продължаваше да критикува сделката като недопустима на основанието, че тя предизвиква недоволство в националистите и в двете страни.
В руската критика действително имаше много истина: красиво урегулиране не се получи, и споразумението беше реализирано само благодарение на силния натиск от страна на Запада. Сделката получи над 90% от гласовете на референдума в Македония, но участието в гласуването беше само 38% вместо необходимите 50%. Въпросът на референдума беше откровено манипулативен: в него нямаше и дума за смяната на името, затова пък се обещаваше влизане в ЕС и НАТО при одобрение на сделката. За да събере необходимия брой гласове в македонския парламент, на правителството се наложи да обещае амнистия на тези опозиционери, които обвиняваха в участие в безредиците в парламента, когато през пролетта на 2017 г. бяха ранени повече от сто души. А да подпише закона се наложи на председателя на парламента, защото президентът отказа, за което попадна под разследване за злоупотреба с правото си на вето и за нарушение на конституцията.
Македония е парламентарна република, така че всички формалности бяха спазени, но като цяло процесът малко приличаше на реално международно помирение. Дори в Гърция, където не се изискваше промяна на конституцията, и за одобряването на сделката беше достатъчно обикновено мнозинство в парламента, гласуването по Договора от Преспа доведе до разпадането на управляващата коалиция.
При толкова много усложнения урегулирането можеше да затъне много пъти и да изпадне от приоритетите на Запада.
Ако не беше упоритата критика от страна на Русия.
Поради демонстрираната враждебност от страна на Москва, Западът можеше да припише всички трудности в Македония на интригите на Кремъл и реши да не отстъпва в никакъв случай, защото цената на въпроса изведнъж порасна от неголяма периферна страна на Балканите до провал в геополитическото противопоставяне с Русия. И Русия сама повиши залозите.
Неизбежен плюс
Все пак остава неразбираемо как би могъл да изглежда в дългосрочен план успехът на Русия дори и при най-благоприятното за нея развитие на ситуацията. На Македония сделката беше необходима, за да осъществи отдавнашната си мечта за влизане в ЕС и НАТО. На Гърция – за да гарантира безопасността си от север срещу засилващото се турско влияние в Македония. И в двата случая това са надпартийни приоритети и те няма да изчезнат със смяна на властта.
Лидерите на гръцката опозиция казват, че споразумението може и да не им харесва, но това не означава, че се готвят да се откажат от него, когато дойдат на власт. Националистите от македонската ВМРО-ДПМНЕ, особено близките до бившия премиер Груевски, сега могат с всички сили да критикуват споразумението и дори да се заиграват с Москва, но редовно потвърждават, че целта на тяхната партия е Македония да влезе не само в ЕС, но и в НАТО.
И в Гърция, и в Македония критиката на споразумението е необходима на местните политици единствено като способ за идване на власт, а след това новите лидери с радост ще препишат непопулярните решения на своите предшественици, никога няма да се върнат към него и ще живеят в по-удобна реалност. Т.е. Москва, поддържайки противниците на споразумението, се намеси във вътрешната политика на двете страни и тясно се обвърза не само с една от страните, а със загубилата страна, на която руската помощ е необходима само дотогава, докато те губят.
Руската критика на Споразумението от Преспа не съдържа нищо, което макар и малко да прилича на алтернативен начин за урегулиране. Предложението на Москва за връщане към Резолюция 845 на ООН от 1993 г. и конфликтът да се разреши в съвета за сигурност изглежда абсурдно, след като нито Македония, нито Гърция не изразяват и най-малкото желание да пренасят там своите преговори. Но в Съвета за сигурност на ООН Русия има правото на вето, поради което от руска гледна точка всички конфликти трябва да се разглеждат там, дори ако самите участници в конфликта да могат да се разберат и без това.
Резултатите от руското участие в макед9онското урегулиране са печални. Гърция, която не започна да гони руски дипломати дори след случая Скрипал, изгони двама. Македонското правителство вижда в Русия враг, а македонската опозиция не се готви да се ориентира към Москва и както преди поддържа влизането в НАТО. Македония ще влезе в НАТО много по-бързо, отколкото там са се надявали до неотдавна. Всичко това като цяло се превърна в още един източник за раздразнение в и без това сложните отношения на Русия със Запада. Опитът на Русия да се противопоставя на неизбежното само приближи това неизбежно, добавяйки към това международно унижение и нанесе ущърб за интересите ѝ в региона.
Заб: заглавието е на „Дебати.бг“.
