В последните няколко години България все по-отчетливо показва симптоми на държава, в която полицията излиза извън рамките на закона и се превръща в инструмент за натиск и манипулация. Властта прикрива престъпления и защитава виновни, общественото доверие към институцията се срива, а гражданите стават заложници на полицейски своеволия.
Последният пресен пример е случаят с бития шеф на полицията в Русе, при който информацията бе скривана и преиначавана дни наред, докато вчера не бяха публикувани записи от камери, на които се вижда, че пострадалите, заедно с вътрешният министър Даниел Митов и разследващите, които дадоха пресконференция най-нагло са излъгали българския народ за действителните факти около инцидента. Това ясно показа как институциите предпочитат да пазят собствения си имидж, и да прикриват своите хора, вместо да информират обществото и да разкрият истината.
В този ред на мисли няма как да не припомним случая с поршето, предизвикало смъртта на френски гражданин на околовръстния път в София, което е било плътно ескортирано от полицейски автомобил, който обаче избягал след катастрофата.
Или случая с полицайката Симона Радева, която укри и помогна на Георги Семерджиев – убиецът на две момичета при жестоката катастрофа на бул. „Черни връх“. Нещо повече – в последствие се оказа, че 40 полицаи са действали в негова полза.
Друг скандален случай, който сериозно урони престижа на родната милиция бяха разкритията на служителят от жандармерията Димитър Николов, който е бил вкаран в схема, за да се „нареди“ човек от Бургас. Той разказа, че били пратени по спешност със задача да обискират и арестуват Антон Иванов от Бургас, като им обяснено, че в колата му ще се намерят наркотици и оръжие. При претърсването наистина бил открит пистолет със заглушител, но намереното бяло вещество не реагирало на наркотик. Николов разказва, че цялата операция била организирана по много странен начин. Според документите за въпросната смяна той трябвало да бъде на друго място по същото време, но един от началниците го уверил, че документите ще бъдат променени, и че в рапорта трябвало да пише, че проверката на Иванов е била случайна. Димитър Николов твърди, че бил заплашен от прокурор, който му заявил, че ще носи отговорност, защото е изнесъл данни по разследване. Срещу него бе образувана и дисциплинарна проверка.
Фактът, че държавата разследва полицаят, а не изнесените от него данни е красноречив. А примери за непростимото и абсурдно полицейско поведение можем да напишем още много.
Още по-ярко в паметта на обществото стои показното задържане на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева – арестувана показно на улицата, пред очите на предварително повикани медии, с белезници и при унизителни, нечовешки условия. Сценарий, който повече прилича на демонстрация на сила, отколкото на правосъдие.
Подобна е и историята с кмета на Варна – задържан без реални доказателства, подложен на унижение, докато накрая случаят се оказа лишен от правна основа. Тези действия не просто рушат доверието към институциите, те превръщат полицията в символ на произвол.
Особено тревожен остава и споменът за младите хора, бити зад колоните на Министерския съвет по време на протестите. Камерите показаха как беззащитни младежи са нападнати от униформени, а властта се опита да прикрие и омаловажи случая. Това е пореден знак за полицейска бруталност, която се прилага срещу всеки, който изразява несъгласие.
Списъкът със злоупотреби не свършва дотук. Полицейските практики включват и двойния стандарт при използването на тестове за наркотици, които често дават фалшиви положителни резултати. Те бяха отменени за полицаи, но пък са напълно законни за обикновените граждани. Абсурдът е пълен – когато същите тестове показват положителни резултати при полицаи, те са фалшиво позитивни, но когато става дума за обикновени граждани, тези неточни уреди служат като инструмент за репресия.
Това е полицейската държава в действие: показни арести, прикриване на информация, липса на доказателства, двоен стандарт и уреди, превърнати в оръжие срещу хората.
В Европа демократичният модел на управление предполага прозрачност, отчетност и полиция, която служи на обществото – пазител на реда, а не инструмент за страх. В азиатските авторитарни режими, напротив, полицията е политическа бухалка – тя подтиска свободата, вместо да я защитава. България днес стои на кръстопът между тези два модела. Намираме се в някаква сива зона, в която претендираме, че сме европейци, но в действителност сме авторитарна анархия, управлявана задкулисно и не се различаваме от страните от третия свят, управлявани от престъпни картели, незачитащи закони и ред.
На фона на всичко гореизброено, не може да не се запитаме дали огромното увеличение на заплатите на полицаите, което ощети сериозно останалите професии и създаде усещане за привилегированост на полицейските среди, всъщност не е било инструмент за „закупуване“ на лоялност. Не за да служат на гражданите и данъкоплатците, а за да изпълняват безусловно нарежданията на политическия елит.
Истината е, че този проблем има решение. Необходимо е радикално преструктуриране на системата – МВР трябва да бъде реформирано из основи: с разпускане на старите структури и кадри и изграждане на нова организация, която действително да служи на обществото, а не на властта.
