Има един ясен въпрос, който трябва да бъде решен на предстоящите избори: искат ли българите да бъдат управлявани (отново) от Борисов и Пеевски.
През последните четири години отговорите на този въпрос бяха негативни: ГЕРБ и ДПС нямаха възможност да управляват или да управляват самостоятелно или с партньор по техен избор. При правителството „Денков“ те трябваше да работят по програмата на ПП-ДБ и да подкрепят кабинет, който не беше подбран от тях. Вярно е, че успяха да кооптират някак министри в този кабинет – като вътрешния Калин Стоянов, но трябваше като цяло да се съобразяват с кадровите решения на ПП-ДБ.
Обратно към „стабилността“ отпреди три години?
Сега ГЕРБ и ДПС предлагат на гражданите друга формула – те да са водещи, те да назначават министрите и да определят политиката на правителството, те да подбират подходящи партньори за евентуална коалиция. Всъщност изборите през юни ще са въпрос към българите дали искат да се върнат към „стабилността“ отпреди три години, когато ГЕРБ и ДПС управляваха чрез скрита коалиция в кабинета „Борисов 3“ (с помощта на удобни националисти). Сега просто коалицията ГЕРБ-ДПС би била официална.
Добре ли е и за кого би било добре България да се върне към периода 2017-2020 г.? Всъщност това е съдържателният дебат, който трябва да се води в предизборната кампания. Ето и най-важните параметри, по които може да се сравняват управленията:
Фискалната политика
Най-голямата политическа промяна през последните три години беше смяната на фискалната политика. В предходното десетилетие ГЕРБ следваха модела „Симеон Дянков“ на презастраховане или „постна пица“: неамбициозен бюджет, който води до събиране на излишъци в края на годината, които след това скоростно се раздават на фирми като коледни подаръци. Пенсиите бяха устойчиво ниски, доходите – също. Растежът беше умерен, но България изоставаше значително от всички други държави членки на ЕС – както от вишеградската четворка, така и от Румъния.
През последните три години бюджетите на Асен Василев промениха нещата. В тях приходите не се подценяват, а предварително се планират по-мащабни социални и инфраструктурни политики в рекордни за страната мащаби. В резултат от тази промяна пенсиите бяха вдигнати повече, отколкото при всички Борисови правителства. Доходите на хората нараснаха осезаемо въпреки инфлацията, а по покупателна способност на тези доходи България за първи път изпревари прехвалената Орбанова Унгария. Смяната на фискалната политика се отрази добре и на догонването и така за три години българският БВП скочи от 55% от средното за ЕС на 64%. За предходните 11 години (2009-2020 г.) нарастването бе от 35% на 55%: т.е. ускоряването на догонването през последните три години е пределно видимо.
В резултат от тези процеси започна и спадане на неравенството в страната, което към 2020 г. беше достигнало почти турски и мексикански стойности от над 40% по коефицента GINI. Към днешна дата и по този индикатор има осезаем прогрес – той е 37% при средно около 30% за ЕС.
Шенген
България не бе допусната и нямаше да бъде допусната в Шенген с управлението от периода 2017-2020 година. Определени държави (Нидерландия, но не само) нямаше да дадат зелена светлина за България, оглавявана от Борисов и Пеевски.
Макар частично вече да сме в Шенген, вдигането на останалите ограничения по суша няма да бъде подпомогнато, ако България управленски се върне към 2017-2020 година.
Еврозоната
Смяната на фискалната политика от последните три години беше осъществена в рамките на Маастрихтските изисквания за дълг и бюджетен дефицит. Много се спекулира с това, че България се е сдобила с нов дълг от 20 милиарда лева за три години. Но истината е, че въпреки това дългът отново е под 25% от БВП – просто възможностите на страната нарастват и би било глупаво тя да не ги използва, като взима кредит при ниски лихви, за да си оправя инфраструктурата и т.н.
Затова от гледна точка на финансовата стабилност България сега е в много добра позиция да влезе в еврозоната. Дефицитът е устойчиво под 3%, а докладите на най-различни организации (МВФ и кредитните агенции) са силно позитивни (макар и с някои неизбежни бележки).
Политическото решение на ГЕРБ-ДПС да се отиде на избори е единственият фактор, който реално забавя страната по пътя ѝ към еврото. Тъй като инфлацията спада и ще се върне най-вероятно в рамките на Маастрихтските изисквания до края на годината, аргументи за отлагане на членството всъщност няма. Но точно когато сме на финалната права, започват и поредните отлагания и саботажи.
По-добре ли ще бъде управление Борисов-Пеевски с оглед приемането на България в еврозоната? По принцип и ГЕРБ, и ДПС подкрепят нашето членство и работят за него. Но има лобита, свързани с тях, които нямат интерес от членството. Като цяло, правителство с „ярки политически фигури“ на ГЕРБ и ДПС няма да се приеме еднозначно в Европа и по-скоро би било негатив в процеса на интеграция на страната в еврозоната.
Борбата с корупцията
Тук освен „тури му пепел“ няма какво да се каже. Връщането към модела 2017-2020 г. няма да е просто „изпиране“ на Борисов и Пеевски, а възстановка на „завладяната държава“ в цялата ѝ прелест. И при Главчев вече се вижда как прокуратура и служби започват да действат в модуса „бухалка-чадър“. Връщането на Борисов и Пеевски би било съчетано и с развихрянето на реваншизъм и „борба с корупцията“ срещу ПП-ДБ, които вече достигат степента на моралната перверзия. В крайна сметка хора от списъка „Магнитски“ да се представят като жертви и като борци срещу корупцията не би било възможно в страна с наистина свободни медии или поне повече здрав разум.
Проблемът на мантрата за връщането към „нормалността“ отпреди три години е, че тя може да действа само за хора с много слаба памет. Да се забрави „Магнитски“, пак да се строят магистрали без конкурси, да се нагласяват всички други конкурси, да се управлява прокуратурата по гешевски без Гешев, да се въртят из медиите твърдения, че българите обичат корупцията и нямат идея от това какво е чисто и какво е недопрано – всичко това е живяно и никой няма да се възторгне от него.
Въпросът е това ли е най-доброто, на което страната е способна. Тук разочаровани избиратели и на ПП-ДБ, и на други партии просто ще кажат: знаем, но просто не искаме вече да гласуваме. Тези хора с право смятат, че три години след масовите протести от 2020 г. е абсурдно пак да се обсъжда могат ли Пеевски и Борисов да управляват сами заедно. В крайна сметка това наистина изглежда като обреченост и неспособност на страната да се справи с проблеми, които се виждат чак от Вашингтон, Лондон и Брюксел, а може би дори и от космоса с леко взиране.
Разочарованието е разбираемо, но все пак само преди дни беше 300-годишнината от рождението на Кант. Философът, за когото моралният дълг се диктува от човешкия разум. Този диктат – единственият, с който свободният човек трябва да се съобразява – отчита разочарованието, но не го приема като основание за действие. Все пак като има работа, тя трябва да се свърши, независимо от неуспехите и полууспехите до момента.
Има такъв философ – ето едно добро име за партия.
*Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
