На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата българска художничка Бистра Винарова, творец от художествения авангард между двете световни войни. Бистра Винарова расте в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват облика ѝ на европейски град. Преустроен и модернизиран е Княжеският дворец, открива се част от сградата на Народното събрание, започва строителството на Софийския университет, построени са Лъвов и Орлов мост, изгражда се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 г. София светва, тръгват и трамваите. Европейската динамиката се предава и на българската столица.
След девети септември 1944 г. семейството на Симеон и Бистра Радеви и техният син Траян изпитват ударите и несгодите на новите обществено-политически условия. Най-напред се стоварват битовите проблеми, жилището им е силно пострадало от бомбардировките над София, наред с това в семейния апартамент са настанени квартиранти, което създава изключителни неудобства за работата на творците.
Бистра Винарова няма място, където да разгъне статива и да рисува, и за да може да работи е принудена да ползва ателиетата на свои приятели и познати.
Застигат ги и финансови трудности. Малката пенсия на Симеон Радев едва стига да се издържа семейството и поддържа дома. Бистра Винарова се включва със своя труд към семейната издръжка без хленч и оплаквания. Тя очаква и се надява нейни работи, произведения на приложното изкуство, да бъдат продадени, за да получат финансови средства, което е доста трудно в следвоенните години, а и поради отношението на новия режим към семейството. Случва се да бъдат принудени да продават семейни ценности.
Така през 1959 г. семейство Винарови продават на Националната художествена галерия портрет на бабата на Бистра Винарова – Елисавета Чалъкова, рисуван от Станислав Доспевски, родово свързан със семейството на Бистра Винарова по майчина линия, портрет, който години наред е бил в дома на Бистра и Симеон Радеви, подарък от майка ѝ Елиза.
Самата Бrij,d Винарова продава част от ценните си бижута, интересни медни съдове (намират се във фондовете на Етнографския музей), каталози и още други скъпи за тях неща.
Но материалните затруднения не са най-големият удар. Много тежко фамилията преживява смъртта на близките хора. През 1948 г. умира брат ѝ Борис, а през 1958 г. майка ѝ Елиза Винарова, нейната най-продължителна опора в живота.
Животът на Б. Винарова ще се срути още веднъж през 1967 г., когато тя губи и своя съпруг Симеон Радев и ще прекара десет мъчителни години, вгледана в окачения в стаята портрет, рисуван от самата нея. Към всичко това идва и терзанието за бъдещата несигурна съдба на техния син Траян. Към болките в душата се прибавят с всяка години и физическите болки – в лявата ръка, което затруднява работата, зрението ѝ, и други.
Трудностите не сломяват силния характер на наследницата на Винарови и Чалъкови.
През тези последни тридесет години тя намира упование в семейството си – сплотено, единно, съпричастно, разбиращо, жертвоготовно – и самата тя помага с присъствието на духа, с хладнокръвие и с бодростта си, с уюта на семейното огнище и отлично домакинство.
Упование намира и сред колегите художници и приятелите – нейните стари дружки, дъщери на приятелски семейства като Васка Баларева, или с Фани Попова, Елена Дуйчева и др., както и старите семейни приятели, представители на една друга култура и морал, затисната от настъпилото време.
Семейството, приятелите, връзките с отминалия ѝ живот я държат в радостно очакване и нестихваща надежда. Дългогодишна е кореспонденцията ѝ (запазени са писма от 1924 до 1976) с Хилда Дьорнер, нейната добра приятелка от годините в Мюнхен, която изпраща бодри писма и мили снимки до края на живота си (1976), споделя за нейния обезпечен живот, въпреки лошото здраве, за техния учител Ханс Хофман, за изложба на приятелката Еми Клинкер, за книгите на Симеон Радев и др.
Вълнуващо за Бистра Винарова е да получи писмо (1961) и от своя стар приятел от ранните младежки години Конрад Феликсмюлер, вече утвърден художник в Берлин – след дълго време той открива, че Бистра Винарова е в София и пише, следват покани за изложби, за посещение в ателието му – все неща, които вече са труднодостъпни за творците отвъд „желязната завеса“. Към тези приятни моменти е и кореспонденцията (1956) с австрийския композитор и музикант Егон Корнаут, преподавател по теория и история на музиката във Виенското висше музикално училище – за старите спомени и познанства още от Виена.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
